„Може ли в България– пита Ваня Майсторска, да бъде написан добър роман в екип – при това в тройно съавторство? Нещо повече – самият акт на писане да е по-скоро игра, забавление, генерирана обща творческа енергия и интелигентна мисъл за цялото, а не вътрешна борба за надмощие на индивидуалните авторови гласове?
Книгата, която държите в ръцете си, е точно такава.
Този дебютен роман има всичко, което може да провокира и задържи читателското любопитство: интригуваща история, ярки конфликти, напрежение, което расте с прецизирана динамика, любовни истории в две паралелни сюжетни линии: в съвременността и в Древен Египет; драматизъм, мъдри послания, вплетени интелигентно в ситуации от ежедневието, в размислите и диалозите на героите – без да звучат насилено и претенциозно; психологизъм при изграждането на образите.”
Откъс от „Кодове за любов и вечност“ от Делян Захариев, Неда Зарева, Анна Иванова
„Седеше със свито тяло, леко приведена над водата. Дъждът се стичаше по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива. Събираше я на кичури с бразди между тях и падаше надолу на широки струйки с напева на игриво изтичаща по улук вода.
Тялото ѝ започна някак си на крампи да се отпуска – бавно и болезнено, сякаш мъчително се опитваше да се отвори схванал се от дълго стискане юмрук.
„Слава богу, че си забравих чадъра – помисли си тя някак облекчено. – Ако го бях взела, щях по навик да си остана суха.“
Погледна под себе си във водата, локвата сякаш танцуваше под едрите капки. Опита се да види лицето си в нея, но съзря само размътеното бляскаво отражение на уличната лампа.
„А може просто да не съществувам вече. Mоже да съм се превърнала в тази развълнувана и отразена светлина.“ Тази идея ѝ хареса, стори ѝ се поетична и тя се усмихна загадъчно на локвата.
Изви глава леко настрани, за да отметне мокрия кичур, който беше тръгнал да скрива очите ѝ, и тогава я видя!
Беше жена, намираща се на две педи вляво от нея. По някакви причини това ѝ се стори напълно невъзможно! Близостта беше смущаващо малка, а когато се озова на тази последна трамвайна спирка в проливния дъжд в единайсет часа посред нощ, беше сигурна, че е напълно сама.
Почувства отново крампи по тялото си, но този път от болезнено стягащ се юмрук. Усещаше се силно смутена от това присъствие, изненадана, уплашена и уязвима, защото то я преследваше днес почти през целия ден.
Дъждът внезапно се усили още повече и смени ритъма си. Уличната лампа се затресе конвулсивно в локвата под нея. Сега почувства силна нужда от чадър! Сърцето ѝ блъскаше като тревожна камбана по мократа тениска.
Инстинктивно тя разбираше, че не я плаши толкова потискащата близост на жената отляво, колкото смазващото чувство, че в нея усеща нещо познато, нещо вече преживяно, нещо лично. Наблюдаваше я с периферното си зрение как стои неподвижна и с леко приведено, свито над локвата тяло и как дъждът се стича по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива… и изтръпна от ужас!
Възможно ли беше хем да е себе си на мястото, където беше в момента, хем да се наблюдава на две педи разстояние встрани?
Искаше да стане и да тича, но не можеше да помръдне, сякаш се беше превърнала в естествена връзка между дъжда и локвата. Ушите ѝ внезапно забучаха, все едно в тях беше изтрещяла гръмотевица, чийто грохот, вместо да отслабва, се засилваше. За миг тя разбра, че това не е ехо от гръмотевица, а тътенът на наближаващ трамвай, и с ужас усети, че се е навела точно над локвата между двете железопътни линии. Инстинктивно успя да преодолее сковаността си и отскочи назад от релсите точно когато трамваят издрънча някак тържествено до нея и спря.
„Всичко свърши! – повтаряше си тя задъхано наум. – Приключи, чуваш ли, върни се обратно на земята!“
Книгата, която държите в ръцете си, е точно такава.
Този дебютен роман има всичко, което може да провокира и задържи читателското любопитство: интригуваща история, ярки конфликти, напрежение, което расте с прецизирана динамика, любовни истории в две паралелни сюжетни линии: в съвременността и в Древен Египет; драматизъм, мъдри послания, вплетени интелигентно в ситуации от ежедневието, в размислите и диалозите на героите – без да звучат насилено и претенциозно; психологизъм при изграждането на образите.”
Откъс от „Кодове за любов и вечност“ от Делян Захариев, Неда Зарева, Анна Иванова
„Седеше със свито тяло, леко приведена над водата. Дъждът се стичаше по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива. Събираше я на кичури с бразди между тях и падаше надолу на широки струйки с напева на игриво изтичаща по улук вода.
Тялото ѝ започна някак си на крампи да се отпуска – бавно и болезнено, сякаш мъчително се опитваше да се отвори схванал се от дълго стискане юмрук.
„Слава богу, че си забравих чадъра – помисли си тя някак облекчено. – Ако го бях взела, щях по навик да си остана суха.“
Погледна под себе си във водата, локвата сякаш танцуваше под едрите капки. Опита се да види лицето си в нея, но съзря само размътеното бляскаво отражение на уличната лампа.
„А може просто да не съществувам вече. Mоже да съм се превърнала в тази развълнувана и отразена светлина.“ Тази идея ѝ хареса, стори ѝ се поетична и тя се усмихна загадъчно на локвата.
Изви глава леко настрани, за да отметне мокрия кичур, който беше тръгнал да скрива очите ѝ, и тогава я видя!
Беше жена, намираща се на две педи вляво от нея. По някакви причини това ѝ се стори напълно невъзможно! Близостта беше смущаващо малка, а когато се озова на тази последна трамвайна спирка в проливния дъжд в единайсет часа посред нощ, беше сигурна, че е напълно сама.
Почувства отново крампи по тялото си, но този път от болезнено стягащ се юмрук. Усещаше се силно смутена от това присъствие, изненадана, уплашена и уязвима, защото то я преследваше днес почти през целия ден.
Дъждът внезапно се усили още повече и смени ритъма си. Уличната лампа се затресе конвулсивно в локвата под нея. Сега почувства силна нужда от чадър! Сърцето ѝ блъскаше като тревожна камбана по мократа тениска.
Инстинктивно тя разбираше, че не я плаши толкова потискащата близост на жената отляво, колкото смазващото чувство, че в нея усеща нещо познато, нещо вече преживяно, нещо лично. Наблюдаваше я с периферното си зрение как стои неподвижна и с леко приведено, свито над локвата тяло и как дъждът се стича по косата ѝ, проправяйки си път като през разрошена нива… и изтръпна от ужас!
Възможно ли беше хем да е себе си на мястото, където беше в момента, хем да се наблюдава на две педи разстояние встрани?
Искаше да стане и да тича, но не можеше да помръдне, сякаш се беше превърнала в естествена връзка между дъжда и локвата. Ушите ѝ внезапно забучаха, все едно в тях беше изтрещяла гръмотевица, чийто грохот, вместо да отслабва, се засилваше. За миг тя разбра, че това не е ехо от гръмотевица, а тътенът на наближаващ трамвай, и с ужас усети, че се е навела точно над локвата между двете железопътни линии. Инстинктивно успя да преодолее сковаността си и отскочи назад от релсите точно когато трамваят издрънча някак тържествено до нея и спря.
„Всичко свърши! – повтаряше си тя задъхано наум. – Приключи, чуваш ли, върни се обратно на земята!“