Издателство „Емас“ попълва колекцията си „Известните жени в историята“ с романа “Кралица Виктория” на популярната английска авторка на исторически романи Джийн Плейди. Тя е позната на българската читателска публика с трилогията за Катерина Медичи. Сега писателката проследява живота на забележителната владетелка от детството до последните ѝ дни, разкривайки делата, мислите и мечтите на кралицата и на жената Виктория.
Шейсет и четири години на върха на Британската империя – време, белязано от бурно индустриално развитие, военни победи, културен разцвет. Време, дало на света нови стилове, велики творци, знаменателни политици. Време – епоха. Времето на кралица Виктория, влязло в историята като Викторианската епоха.
На бял свят през 1819 г. идва малката Виктория. Тя остава единственото дете на Едуард, защото той умира няколко месеца след раждането ѝ. Пътят на бебето към трона е предначертан.
Осемнайсет години по-късно Виктория, едва навършила пълнолетие, поема короната на Обединеното кралство. Започва един живот, отдаден на държавата и на нейните интереси. Но посветен и на нейната голяма любов – съпруга Алберт, красивия германски принц от фамилията Сакс-Кобург-Гота. Верността на Виктория към брачния партньор и високо моралният ѝ живот допринасят за популярността ѝ сред народа. Моменти на върховно щастие, но и на най-дълбока мъка. Десетилетия на възход, но и периоди, белязани от кризи. Шейсет и четири години на върха.
Откъс от „Кралица Виктория“ на Джийн Плейди
“Когато се приближих, тримата мъже коленичиха и разбрах какво означава това. Поднесох им ръката си за целувка така естествено, сякаш бях репетирала.
Те ме нарекоха “Ваше Величество” и почувствах силен прилив на вълнение. В моите очи и в техните имаше сълзи. Изглеждах толкова млада и беззащитна със спускаща се по гърба коса, само по халат и пантофи.
Архиепископът ми каза, че кралят е умрял щастлив, насочил ума си към религията, бил подготвен за смъртта си. Обърнах се към лорд Кънингам и попитах за кралицата, защото знаех колко много обича тя краля:
– Моля, предайте съболезнованията ми на кралицата.
Лорд Кънингам отвърна:
– Незабавно ще изпълня заповедите на Ваше Величество.
После ги оставих и влязох в спалнята си да се облека.
Бях на осемнайсет години. Бях кралица. Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: “Сега мога да бъда сама.
Облякох черна рокля и слязох на закуска. Всичко беше различно. Вече бях кралица. Една мисъл постоянно блъскаше като чук в ума ми. Трябваше да бъда добра. Трябваше да бъда разумна. Трябваше да изпълнявам дълга си. Трябваше да се откажа от всякакъв лекомислен копнеж за удоволствия. Трябваше да служа на страната си.
Разполагах с вуйчо Леополд, който да ме съветва как да постъпвам. Но, разбира се, той беше крал на друга страна и всъщност не беше удачно кралят на белгийците да се меси в управлението на Англия. Знаех, че в бъдеще ще трябва да бъда предпазлива, дори по отношение на вуйчо Леополд, защото като добър крал – а бях сигурна, че е такъв – той щеше да е длъжен да поставя интересите на страната си на първо място.
Да, трябваше да внимавам много.
Докато закусвах, барон Щокмар слезе да говори с мен. Той беше благоразумен, но, разбира се, бе човек на вуйчо Леополд. Всичко се бе променило, откакто станах кралица. Говорих с него за чичо Уилям и за съчувствието си към кралица Аделаиде, защото разбирах колко дълбока трябва да е скръбта й.
След закуска го оставих и отидох в дневната си да пиша писма – едно до вуйчо Леополд, друго до Феодора. Колко странно беше да се подпиша като кралица Виктория.”
Шейсет и четири години на върха на Британската империя – време, белязано от бурно индустриално развитие, военни победи, културен разцвет. Време, дало на света нови стилове, велики творци, знаменателни политици. Време – епоха. Времето на кралица Виктория, влязло в историята като Викторианската епоха.
На бял свят през 1819 г. идва малката Виктория. Тя остава единственото дете на Едуард, защото той умира няколко месеца след раждането ѝ. Пътят на бебето към трона е предначертан.
Осемнайсет години по-късно Виктория, едва навършила пълнолетие, поема короната на Обединеното кралство. Започва един живот, отдаден на държавата и на нейните интереси. Но посветен и на нейната голяма любов – съпруга Алберт, красивия германски принц от фамилията Сакс-Кобург-Гота. Верността на Виктория към брачния партньор и високо моралният ѝ живот допринасят за популярността ѝ сред народа. Моменти на върховно щастие, но и на най-дълбока мъка. Десетилетия на възход, но и периоди, белязани от кризи. Шейсет и четири години на върха.
Откъс от „Кралица Виктория“ на Джийн Плейди
“Когато се приближих, тримата мъже коленичиха и разбрах какво означава това. Поднесох им ръката си за целувка така естествено, сякаш бях репетирала.
Те ме нарекоха “Ваше Величество” и почувствах силен прилив на вълнение. В моите очи и в техните имаше сълзи. Изглеждах толкова млада и беззащитна със спускаща се по гърба коса, само по халат и пантофи.
Архиепископът ми каза, че кралят е умрял щастлив, насочил ума си към религията, бил подготвен за смъртта си. Обърнах се към лорд Кънингам и попитах за кралицата, защото знаех колко много обича тя краля:
– Моля, предайте съболезнованията ми на кралицата.
Лорд Кънингам отвърна:
– Незабавно ще изпълня заповедите на Ваше Величество.
После ги оставих и влязох в спалнята си да се облека.
Бях на осемнайсет години. Бях кралица. Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: “Сега мога да бъда сама.
Облякох черна рокля и слязох на закуска. Всичко беше различно. Вече бях кралица. Една мисъл постоянно блъскаше като чук в ума ми. Трябваше да бъда добра. Трябваше да бъда разумна. Трябваше да изпълнявам дълга си. Трябваше да се откажа от всякакъв лекомислен копнеж за удоволствия. Трябваше да служа на страната си.
Разполагах с вуйчо Леополд, който да ме съветва как да постъпвам. Но, разбира се, той беше крал на друга страна и всъщност не беше удачно кралят на белгийците да се меси в управлението на Англия. Знаех, че в бъдеще ще трябва да бъда предпазлива, дори по отношение на вуйчо Леополд, защото като добър крал – а бях сигурна, че е такъв – той щеше да е длъжен да поставя интересите на страната си на първо място.
Да, трябваше да внимавам много.
Докато закусвах, барон Щокмар слезе да говори с мен. Той беше благоразумен, но, разбира се, бе човек на вуйчо Леополд. Всичко се бе променило, откакто станах кралица. Говорих с него за чичо Уилям и за съчувствието си към кралица Аделаиде, защото разбирах колко дълбока трябва да е скръбта й.
След закуска го оставих и отидох в дневната си да пиша писма – едно до вуйчо Леополд, друго до Феодора. Колко странно беше да се подпиша като кралица Виктория.”