В „Кралицата мълчи“ (превод: Жанина Драгостинова, 256 стр. , ИК „Колибри“) Фани, „кралицата“, носи със себе си тежко минало, но предпочита да мълчи за всичко, сполетяло я през годините. Бележникът, който нейната внучката ѝ подарява с молба да опише спомените си, стои неотворен на нощното шкафче. Но образите и събитията от детството, от младостта, от живота ѝ на зряла жена стремително нахлуват в дните и нощите ѝ, все по-натрапчиво обсебват нейното съзнание. Потъналото в забрава събитие се оказва само на един сън разстояние от днешния ден.
Лаура Фройденталер е известна австрийска писателка, журналистка и преводачка, родена през 1984 г. в Залцбург. Завършила е германистика и философия във Виенския университет. Още първият ѝ роман, „Кралицата мълчи“, става бестселър и е отличен с Наградата за литература на град Бремен и като най-добър роман на Фестивала на дебютните романи в Шамбери, Франция (2018). Историята на израстването на главната героиня Фани до непристъпна и горда жена е представена под формата на дневник и фрагменти от паметта. За романа „История с призраци“, който също ще бъде издаден у нас от „Колибри“, авторката е удостоена с Европейската награда за литература (2019).
Лаура Фройденталер е известна австрийска писателка, журналистка и преводачка, родена през 1984 г. в Залцбург. Завършила е германистика и философия във Виенския университет. Още първият ѝ роман, „Кралицата мълчи“, става бестселър и е отличен с Наградата за литература на град Бремен и като най-добър роман на Фестивала на дебютните романи в Шамбери, Франция (2018). Историята на израстването на главната героиня Фани до непристъпна и горда жена е представена под формата на дневник и фрагменти от паметта. За романа „История с призраци“, който също ще бъде издаден у нас от „Колибри“, авторката е удостоена с Европейската награда за литература (2019).
Откъс „Кралицата мълчи“, Лаура Фройденталер
“ПОНЯКОГА ПУСКАШЕ КАФЕВАРКАТА и докато водата църцореше през филтъра, тя отиваше до входната врата за вестника, както беше правила всяка сутрин преди. В кутията вестниците бяха натъпкани от много дни и когато Фани ги измъкна, едно дребно насекомо падна на каменното стълбище. Ухолазка. Докато детето беше малко, Фани трябваше отново и отново да разказва историята как някога, навремето в селото, при нея беше дошъл един дървосекач, защото имал силни болки в ухото. Докато тя разказваше, детето беше вдигало ръцете си към ушите си и беше затваряло очи, защото не искаше да види това, което си представяше. Но никога не беше запушвало ушите си, беше слушало до последно и беше издавало звук, нещо между ужас и възхищение, когато Фани разказваше как с пинсетата бе извадила от ухото на дървосекача една тлъста ухолазка. Фани бутна с крак животинчето от ръба на стъпалото. Когато внучката порасна, с упрек ѝ каза, че изобщо не било вярно, дето ухолазките влизали в ухото, и че Фани просто ѝ била разказвала страшна приказка. Фани се огледа в предната част на градината. Отдавна ги нямаше храстите с малките розови цветчета. Елата растеше все същата в левия ъгъл на градината и привличаше гаргите, които дълго и неподвижно стояха накацали по широките клони. Понякога Фани отиваше до градинската порта и поглеждаше навън към улицата. Видеше ли някой съсед, който също я беше забелязал, и вдигнал ръка за поздрав, вероятно щеше да тръгне към нея, Фани се прибираше обратно в къщата. Наля си кафе в една чаша. Ако млякото беше вкиснато, сипваше малко вода. Седна на масата за хранене и разбърка няколко лъжички захар в кафето. Намери в един от вестниците кръстословицата и хвана в ръка химикалката. Очилата вероятно бяха оставени на перваза на прозореца в дневната. Тя се опита да разпознае въпросите, които и без друго се повтаряха от десетилетия, и нанесе няколко букви в кутийките. Внучката казваше, че буквите на Фани приличат на крака на мухи. Фани погледна към прозореца на кухнята. Порано оттам беше виждала пощальона, после беше отивала до външната врата, беше поемала пощата и разменяла някоя и друга дума с него. Сега вече пощальонът беше друг и всеки път идваше в различен час. Фани не можеше да каже със сигурност кое време на деня е. Отново погледна към кръстословицата. В главата ѝ се появи една дума, но не беше тази, която търсеше. Еднаединствена сричка, за която Фани не знаеше откъде е. Но така, както си седеше на кухненската маса, с кафе и вестник, можеше пък случайно да почувства този миг от деня по същия начин, както го беше чувствала едно време.”
“ПОНЯКОГА ПУСКАШЕ КАФЕВАРКАТА и докато водата църцореше през филтъра, тя отиваше до входната врата за вестника, както беше правила всяка сутрин преди. В кутията вестниците бяха натъпкани от много дни и когато Фани ги измъкна, едно дребно насекомо падна на каменното стълбище. Ухолазка. Докато детето беше малко, Фани трябваше отново и отново да разказва историята как някога, навремето в селото, при нея беше дошъл един дървосекач, защото имал силни болки в ухото. Докато тя разказваше, детето беше вдигало ръцете си към ушите си и беше затваряло очи, защото не искаше да види това, което си представяше. Но никога не беше запушвало ушите си, беше слушало до последно и беше издавало звук, нещо между ужас и възхищение, когато Фани разказваше как с пинсетата бе извадила от ухото на дървосекача една тлъста ухолазка. Фани бутна с крак животинчето от ръба на стъпалото. Когато внучката порасна, с упрек ѝ каза, че изобщо не било вярно, дето ухолазките влизали в ухото, и че Фани просто ѝ била разказвала страшна приказка. Фани се огледа в предната част на градината. Отдавна ги нямаше храстите с малките розови цветчета. Елата растеше все същата в левия ъгъл на градината и привличаше гаргите, които дълго и неподвижно стояха накацали по широките клони. Понякога Фани отиваше до градинската порта и поглеждаше навън към улицата. Видеше ли някой съсед, който също я беше забелязал, и вдигнал ръка за поздрав, вероятно щеше да тръгне към нея, Фани се прибираше обратно в къщата. Наля си кафе в една чаша. Ако млякото беше вкиснато, сипваше малко вода. Седна на масата за хранене и разбърка няколко лъжички захар в кафето. Намери в един от вестниците кръстословицата и хвана в ръка химикалката. Очилата вероятно бяха оставени на перваза на прозореца в дневната. Тя се опита да разпознае въпросите, които и без друго се повтаряха от десетилетия, и нанесе няколко букви в кутийките. Внучката казваше, че буквите на Фани приличат на крака на мухи. Фани погледна към прозореца на кухнята. Порано оттам беше виждала пощальона, после беше отивала до външната врата, беше поемала пощата и разменяла някоя и друга дума с него. Сега вече пощальонът беше друг и всеки път идваше в различен час. Фани не можеше да каже със сигурност кое време на деня е. Отново погледна към кръстословицата. В главата ѝ се появи една дума, но не беше тази, която търсеше. Еднаединствена сричка, за която Фани не знаеше откъде е. Но така, както си седеше на кухненската маса, с кафе и вестник, можеше пък случайно да почувства този миг от деня по същия начин, както го беше чувствала едно време.”