Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775–1854) е син на виден протестантски теолог и ориенталист. Той започва да публикува още като юноша и твърде рано разгръща неимоверните възможности на своя гений, като публикува едно след друго голям брой философски значими произведения и съвсем млад е вече професор в Йена, където е в своя апогей. С многобройните си публикации и с лекциите си, едни от които са и тези за метода на академичното, т.е. университетското изучаване на науките, и по философия на изкуството, Шелинг бързо се налага като водещата философска фигура в този тогава твърде важен духовен център. Няколко години по-късно, вече като член на Баварската академия на науките в Мюнхен, в една реч, оценявана от съвременниците като най-високото ораторско постижение в Германия, ученият още веднъж доказва способността си да покаже философско вглъбяване в изкуството, което той ще изучава и в по-сетните си години.
Откъс от ново издание на съчиненията на Шелинг (изателство “Изток-Запад”)
“Опазването и развитието на една благородна кауза може да бъде поверено предимно само на свежите и непокварени сили на младежкия свят. Никой не е изключен от съдействие, тъй като във всяка част, с която се заема той, се съдържа момент на общия процес на прераждане. За да се намеси с успех, той трябва, сам завладян от духа на цялото, да схване своята наука като органично звено и предварително да познае призванието ѝ в изграждащия се свят. За тази цел той трябва или благодарение на самия себе си, или благодарение на други да стигне до едно време, в което самият той вече не е застинал в остарели форми, а в него още не е задушена по-висшата искра в резултат от продължителното въздействие на нуждата или упражняването на собствената липса на дух, следователно в ранна младост, а според нашите учреждения в началото на академичното изучаване.
От кого трябва да получи той това познание и на кого трябва да се довери в това отношение? Най-много на самия себе си и на по-добрия гений, който ръководи сигурно; след това на онези, които могат най-определено да разберат, че тяхната специална наука вече ги е обвързала да получат най-висшите и най-общи възгледи за цялото на науките. Онзи, който сам не притежава общата идея за науката, без съмнение е най-малко способен да я пробуди в други; този, който посвещава своето впрочем похвално усърдие на една подчинена и ограничена наука, не е способен да се издигне до възгледа за едно органично цяло на науката. Този възглед може да се очаква изобщо само от науката на всички науки, от философията, следователно по-специално само от философа, чиято специална наука е същевременно абсолютно общата наука, чийто стремеж следователно вече сам по себе си трябва да е насочен към целокупността на познанието.
Именно тези съображения, уважаеми господа, ме накараха да открия настоящите лекции, чиято цел вие лесно ще познаете от казаното дотук. Предварителния отговор на въпроса доколко ще бъда в състояние да удовлетворя собствената си идея за един такъв курс и следователно своите намерения предоставям спокойно на доверието, с което винаги сте ме дарявали и за което ще се стремя да се покажа достоен и по този повод.
Позволете ми да съкратя всичко, което все пак би могло да бъде само увод, подготовка, и веднага да стигна непосредствено до единственото, от което ще бъде зависимо цялото ни следващо изследване и без което не можем да направим нито крачка към решаването на нашата задача. Това е идеята за самo по себе си безусловното знание, което е абсолютно само едно и в което също всяко знание е само едно, идеята за онова признание, което, само разделяйки се в клонове при различни степени на проявяващия се идеален свят, се разпростира в цялото неизмеримо дърво на познанието. Като знанието за всяко знание то трябва да бъде онова, което удовлетворява и съдържа по един най-съвършен начин и не само за особения случай, а безусловно за всички изискването или предпоставката, което изискване се предявява, която предпоставка се приема във всеки негов вид. Можем да изразяваме тази предпоставка като съответствие с предмета, като чисто разтваряне на особеното в общото или по много други начини, но нито изобщо, нито в някой отделен случай тя не е мислима без по-висшата предпоставка, че съществува единствено истинното идеално и без по-нататъшно опосредстване също истинното реално и че освен идеалното няма нищо друго. Ние не можем да докажем истински във философията самото това съществено единство, тъй като то е по-скоро входът към всяка научност; може да се докаже тъкмо само това, че без него няма изобщо наука, и може да се посочи, че във всичко, което сaмо изявява претенция да е наука, се преследва всъщност това тъждество или това цялостно изгряване на реалното в идеалното [и, обратно, възможността за цялостно превръщане на идеалното в реално].”
Откъс от ново издание на съчиненията на Шелинг (изателство “Изток-Запад”)
“Опазването и развитието на една благородна кауза може да бъде поверено предимно само на свежите и непокварени сили на младежкия свят. Никой не е изключен от съдействие, тъй като във всяка част, с която се заема той, се съдържа момент на общия процес на прераждане. За да се намеси с успех, той трябва, сам завладян от духа на цялото, да схване своята наука като органично звено и предварително да познае призванието ѝ в изграждащия се свят. За тази цел той трябва или благодарение на самия себе си, или благодарение на други да стигне до едно време, в което самият той вече не е застинал в остарели форми, а в него още не е задушена по-висшата искра в резултат от продължителното въздействие на нуждата или упражняването на собствената липса на дух, следователно в ранна младост, а според нашите учреждения в началото на академичното изучаване.
От кого трябва да получи той това познание и на кого трябва да се довери в това отношение? Най-много на самия себе си и на по-добрия гений, който ръководи сигурно; след това на онези, които могат най-определено да разберат, че тяхната специална наука вече ги е обвързала да получат най-висшите и най-общи възгледи за цялото на науките. Онзи, който сам не притежава общата идея за науката, без съмнение е най-малко способен да я пробуди в други; този, който посвещава своето впрочем похвално усърдие на една подчинена и ограничена наука, не е способен да се издигне до възгледа за едно органично цяло на науката. Този възглед може да се очаква изобщо само от науката на всички науки, от философията, следователно по-специално само от философа, чиято специална наука е същевременно абсолютно общата наука, чийто стремеж следователно вече сам по себе си трябва да е насочен към целокупността на познанието.
Именно тези съображения, уважаеми господа, ме накараха да открия настоящите лекции, чиято цел вие лесно ще познаете от казаното дотук. Предварителния отговор на въпроса доколко ще бъда в състояние да удовлетворя собствената си идея за един такъв курс и следователно своите намерения предоставям спокойно на доверието, с което винаги сте ме дарявали и за което ще се стремя да се покажа достоен и по този повод.
Позволете ми да съкратя всичко, което все пак би могло да бъде само увод, подготовка, и веднага да стигна непосредствено до единственото, от което ще бъде зависимо цялото ни следващо изследване и без което не можем да направим нито крачка към решаването на нашата задача. Това е идеята за самo по себе си безусловното знание, което е абсолютно само едно и в което също всяко знание е само едно, идеята за онова признание, което, само разделяйки се в клонове при различни степени на проявяващия се идеален свят, се разпростира в цялото неизмеримо дърво на познанието. Като знанието за всяко знание то трябва да бъде онова, което удовлетворява и съдържа по един най-съвършен начин и не само за особения случай, а безусловно за всички изискването или предпоставката, което изискване се предявява, която предпоставка се приема във всеки негов вид. Можем да изразяваме тази предпоставка като съответствие с предмета, като чисто разтваряне на особеното в общото или по много други начини, но нито изобщо, нито в някой отделен случай тя не е мислима без по-висшата предпоставка, че съществува единствено истинното идеално и без по-нататъшно опосредстване също истинното реално и че освен идеалното няма нищо друго. Ние не можем да докажем истински във философията самото това съществено единство, тъй като то е по-скоро входът към всяка научност; може да се докаже тъкмо само това, че без него няма изобщо наука, и може да се посочи, че във всичко, което сaмо изявява претенция да е наука, се преследва всъщност това тъждество или това цялостно изгряване на реалното в идеалното [и, обратно, възможността за цялостно превръщане на идеалното в реално].”