Габриел Гарсия Маркес е роден през 1927 година, в град Аракатака, което се намира в колумбийския район на северна Колумбия, между планините и Карибско море. Следвал е право в Колумбийския университет в Богота, но прекъсва образованието си, заради репортерската работа. След себе си колумбийският автор оставя богато културно наследство.”Любов по време на холера”, “Спомен за моите тъжни проститутки” и „Сто години самота“ са само малка част от книгите,които той е написал. Като в последната се разнищва историята на семейство, което живее в изолирания град Макондо. Дълги години тази дестинация не е посещавана от голям поток от хора. Изключение правят търговците, които идват, за да разпространяват технологии. Главата на семейството Хосе Аркадио Буендия е импулсивен, но и любознателен. Специфичното при него е, че той се изолира от останалите мъже, заради редовните загадъчни въпроси, които сам си задава. Тези черти се унаследяват от останалите членове на семейството. В даден етап Макондо губи своята невинна и самотна държава. Спокойствието, което преобладава в града е изместено от ужаса на гражданската война.
В книгата е описан цял век от живота на семейство Буендия. Габриел Гарсия Маркес включва всички повратни точки от живота им. Благодарение, на което читателите остават с усещането, че те не само са прочели, но са и изживели събитията. Всички раждания, смърт, бракове и любовни афери са дословно описани в „Сто години самота“. Това е необходимо, за да се разбере цялостната шарена картина. Едната част от мъжете Буендия са диви и необуздани, другата тихи и кротки. Същото важи и за жените. Меме е ярък пример за буйна и свободна жена, докато вярващата Фернанда дел Каприо е самата святост.
Габриел Гарсия Маркес е от авторите, които се помнят дълго. Енергията и усещанията, които носи книгата може да те държат, дълго. Ето и няколко цитата, които го доказват.

„… да помнят винаги, че миналото е лъжа, че паметта няма пътища за връщане назад, че всяка някогашна пролет е невъзвратима и че най-буйната и упорита любов е все пак бързолетна истина.“

“За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания”
“И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота.“