ФРАНСИСКО Х. ХАГЕНБЕК, авторът на „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало“ се завръща с ново, не по-малко вълнуващо заглавие „Математика за феите”.
 
„Математика за феите” (превод: Венцеслав Николов, 272 стр., ИК „Колибри“) е силен, емоционално наситен и човечен роман за една изключителна жена, която в подчертано мъжкия научен свят на Англия и Европа от първата половина на XIX век е запечатала своето име в аналите на математическите открития. Дъщеря на прочутия и скандален поет Джордж Байрон, тази интересна, умна и красива дама, родила три деца, тормозена цял живот от деспотичната си майка, се чувства по-удобно сред числата, отколкото в тесния корсет на английската аристокрация, към която принадлежи. Ада, графиня Лъвлейс по мъж, поставя своята страст към математиката пред блясъка на благородническата си титла. Подвластна впрочем и на силни любовни трепети, тя създава първата програма за прототипа на днешния компютър, преди да угасне от рак в разцвета на творческите си сили. Наричат я първата програмистка в историята.
 
Мексиканският писател Франсиско Х. Хагенбек е роден през 1965 г. Следва архитектура, по-късно се ориентира към литературното поприще. Твори в най-различни жанрове – автор е на повече от десет романа (исторически, детективски и в стил ноар), сценарии, комикси, детски четива и др. Носител е на редица престижни национални и международни награди, сред тях испански, френски и латиноамерикански. Изявява се и в областта на романизираните биографии, привлечен от живота на интересни личности като мексиканския композитор и певец Агустин Лара и знаменитата художничка Фрида Кало (книгата за нея е преведена на 17 езика, между които и на български, ИК „Колибри“, 2015 г.).
 
 
 
 
 Откъс от „Математика за феите от Франсиско Х. Хагенбек
 
“Благородническата ѝ кръв вземаше връх при всяко действие в живота ѝ. От овладяното до съвършенство дишане до елегантните модни дрехи в стил ампир. Дясната ѝ ръка се вдигна властно, отделяйки се от индиговосинята ѝ рокля с деколте, плътно прилепнало към торса едва на няколко сантиметра от бюста. Дланта ѝ се протегна към лицето на момиченцето и то съзря порцелановата кожа, притежавана от жените със синя кръв в Англия. Това беше кожа на баронеса, всеотдайна майка и учена жена, посветила се на математиката. Беше красивото бледо покритие на Принцесата на паралелограмите – галено прозвище, което бившият ѝ съпруг, прочутият поет и мислител лорд Байрон, ѝ бе дал във време, когато любовта им все още можеше да се споменава като нещо приятно. За тази жена нещата се бяха променили – нямаше нищо, което да ненавижда повече от мисълта, че дъщеря ѝ може да стане като баща си.
– Какво държите в ръцете си, Ада? – попита Анабела с фалцета си, който напомняше камбаните на катедралата в Уинчестър.
Детето излезе от вцепенението си и тутакси остави настрана малката книжка с черна подвързия до томовете по география, математика и други науки, които чакаха ред да бъдат изучавани. Ръката ѝ се върна в скута ѝ и се скри в един от джобовете на домашната ѝ дреха подобно на изплашен заек, който се шмугва в леговището си.
– Аз просто си готвех домашните, майко – отвърна с пресеклив глас Ада.
Ръката на жената не помръдна, не изчезна и смръщеният ѝ израз. От очите ѝ се излъчваше повече огън от онзи, който едва тлееше в камината в стаята на Ада, до писалището ѝ.
– Тази мека подвързия от черна кожа не ми е позната. Каквато е тънка, не ми напомня на никоя от публикациите на Уилям Френд, които разучаваме толкова задълбочено – заяви с характерния си повелителен глас баронеса Анабела.
– Това е просто есе, майко, кълна ви се – отново се опита да обясни малката, като се обърна, за да вземе няколко въгленови молива за писане и хартия.
– Искам да го видя… И никога повече не се кълнете напразно – викате дявола да ви става съучастник, госпожице.
– Аз съм готова за урока. Ако желаете, може да отидем в градината да прегледаме домашните ми. – Тя се опита да отклони посоката на натякването, след което се изправи с учебните си помагала и си наложи като маска невинна усмивка, която породи жест на отвращение у майка ѝ.
– Няма да повтарям… Каква е тази книга, Ада Огъс…? – агресивно попита майката.
Ада забеляза – родителката ѝ беше толкова ядосана, че от устата ѝ се изплъзна второто ѝ име – Огъста, дадено ѝ в чест на леля ѝ по бащина линия. Това второ име обаче щеше винаги да бъде под забрана за ушите ѝ, тъй като напомняше за семейството на баща ѝ.
– Нищо особено… – каза тя и понечи да се изплъзне през празното пространство, оставено между бухналата и дълга майчина пола и отрупаната с книги стена на стаята. Нещо ѝ пресече пътя и внезапно я оглуши – протегнатата ръка на майка ѝ, превърнала се в прицелен право в бузата ѝ снаряд, който се вряза в Ада, докато тя говореше. Огромният златен пръстен на средния пръст на майка ѝ одра единия ъгъл на устните на детето. Звучната плесница продължи да отеква, докато кръвта опръскваше устните ѝ.
– Вироглава сте… Помолих ви за нещо. Паметта навярно ви изневерява, госпожичке, но в този дом моите заповеди трябва да се изпълняват безпрекословно. Така че стига сте ми циврили, това наказание си го спечелихте заради нахалството си – каза Анабела. Ада опипа удареното си лице. От раната устните ѝ започнаха да се обагрят в тъмночервено. В очите ѝ набъбнаха няколко сълзи. Нямаше обаче плач или охкане, само поглед и той се впи в причинилия раната пръстен, от който гербът на майчиния ѝ род Ноел сякаш ѝ се подиграваше.“