Кърт Левиант е роден през 1932 година във Виена. Неговите родители го захранват с интерес към еврейската литература от най-ранна възраст, който той развива по време на следването си за висше образование в САЩ. През 1966 година защитава докторат с превод върху средновековен труд за крал Артур от идиш. Освен като преводач и преподавател, работи като рецензент на книги, като негови текстове излизат във в-к „Ню Йорк Таймс“. Първата му книга, The Yemenite Girl, е публикувана през 1977 година, а след нея пише още шест романа, включително „Дневникът на прелюбодейката“, както и по-кратка проза. Носител е на множество престижни награди.
„Дневникът на прелюбодейката“ (превод: Александър Драганов, 600 стр., ИК „Колибри“) е сетивна книга за любовта, страстта и грешките на миналото, предопределящи настоящето. Историята ни запознава с двама стари приятели, някогашни съученици. Гуидо е харизматичен фотограф, който привлича, но и наранява жените. Чарли е психолог, неуспял в любовта. Сега обаче и двамата са привлечени от Авива, учителка по виолончело…
Откъс от „Дневникът на прелюбодейката“ от Кърт Левиант
„За да се насладите истински на речника, първо прочетете романа без бележките под линия, отбелязани със сърчице♥ (ако можете да издържите на изкушението), а после го прочетете наново с тях. Ще видите как възприятието ви за книгата и героите ѝ се променя.
Ако не можете да се сдържите, първо прегледайте показалеца и едва след това потърсете какво отговаря на бележката в указателя.
Не всички вписвания в указателя са свързани с основния текст, затова ги прочетете всичките! Внимателно следвайте насоките, предложени в показалеца и указателя, за да се насладите напълно на шегите, изненадите и пикантериите, които ще обогатят, изяснят, а понякога дори ще противоречат на текста.
ОБИКАЛЯМ ЗЕЛЕНИЯ ДВОР на Милти Розен в скъпата част на Ривърдейл, загледан в двуетажното имение с излъчване, напомнящо на Скарсдейл. Изпитвам еуфория, на лицето ми е цъфнала щастлива усмивка. Ала не къщата ме кара да се радвам толкова. Трийсет години след като петнайсет момчетии завършихме училище, събрах единайсет от тях на среща. И това е невероятно. Всички са живи, здрави, могат да бъдат познати, кипят от енергия и са в добро настроение. Не е ли чудо? Замислете се какво може да се случи на десет-петнайсет души за трийсет години. Да заминат. Да емигрират. Да катастрофират. Да се разболеят.
Дори – пепел ти на езика, както казва майка ми – да умрат.
Класът ни в малкото мъжко еврейско училище в Бруклин изкара заедно осем години, от първи клас. Затова се познавахме по-добре и от приятели. Може би станахме по-близки, отколкото бяхме готови да си признаем. Сигурно затова години наред мечтаех за тази среща с момчетата, още преди да направя опит да я осъществя.
Но това не беше първата ни среща. На петнайсетгодишнината, когато повечето от нас бяха на двайсет и осем-двайсет и девет години, се срещнахме в стария нюйоркски хотел „Рузвелт“. Без подкана, сякаш ставаше дума за митичен и добре отрепетиран ритуал, всеки, който влизаше през вратата, ухилен до уши, се обръщаше към останалите с име и презиме, все едно се връщаме от лятна ваканция. Последният, който влезеше, получаваше аплодисменти за изброяването. Разменихме прегръдки и целувки, сърдечно си стиснахме ръцете и се потупахме по гърба, а във веселието старите съперничества и вражди сякаш избледняха. Ала само за известно време. Защото, когато седнахме на четирите маси в бюфета за вечеря, като магнити се лепнахме за другарчетата си от едно време – водачите на класа и подгласниците им от едната страна, калпазаните и самотниците от другата.“
„Дневникът на прелюбодейката“ (превод: Александър Драганов, 600 стр., ИК „Колибри“) е сетивна книга за любовта, страстта и грешките на миналото, предопределящи настоящето. Историята ни запознава с двама стари приятели, някогашни съученици. Гуидо е харизматичен фотограф, който привлича, но и наранява жените. Чарли е психолог, неуспял в любовта. Сега обаче и двамата са привлечени от Авива, учителка по виолончело…
Откъс от „Дневникът на прелюбодейката“ от Кърт Левиант
„За да се насладите истински на речника, първо прочетете романа без бележките под линия, отбелязани със сърчице♥ (ако можете да издържите на изкушението), а после го прочетете наново с тях. Ще видите как възприятието ви за книгата и героите ѝ се променя.
Ако не можете да се сдържите, първо прегледайте показалеца и едва след това потърсете какво отговаря на бележката в указателя.
Не всички вписвания в указателя са свързани с основния текст, затова ги прочетете всичките! Внимателно следвайте насоките, предложени в показалеца и указателя, за да се насладите напълно на шегите, изненадите и пикантериите, които ще обогатят, изяснят, а понякога дори ще противоречат на текста.
ОБИКАЛЯМ ЗЕЛЕНИЯ ДВОР на Милти Розен в скъпата част на Ривърдейл, загледан в двуетажното имение с излъчване, напомнящо на Скарсдейл. Изпитвам еуфория, на лицето ми е цъфнала щастлива усмивка. Ала не къщата ме кара да се радвам толкова. Трийсет години след като петнайсет момчетии завършихме училище, събрах единайсет от тях на среща. И това е невероятно. Всички са живи, здрави, могат да бъдат познати, кипят от енергия и са в добро настроение. Не е ли чудо? Замислете се какво може да се случи на десет-петнайсет души за трийсет години. Да заминат. Да емигрират. Да катастрофират. Да се разболеят.
Дори – пепел ти на езика, както казва майка ми – да умрат.
Класът ни в малкото мъжко еврейско училище в Бруклин изкара заедно осем години, от първи клас. Затова се познавахме по-добре и от приятели. Може би станахме по-близки, отколкото бяхме готови да си признаем. Сигурно затова години наред мечтаех за тази среща с момчетата, още преди да направя опит да я осъществя.
Но това не беше първата ни среща. На петнайсетгодишнината, когато повечето от нас бяха на двайсет и осем-двайсет и девет години, се срещнахме в стария нюйоркски хотел „Рузвелт“. Без подкана, сякаш ставаше дума за митичен и добре отрепетиран ритуал, всеки, който влизаше през вратата, ухилен до уши, се обръщаше към останалите с име и презиме, все едно се връщаме от лятна ваканция. Последният, който влезеше, получаваше аплодисменти за изброяването. Разменихме прегръдки и целувки, сърдечно си стиснахме ръцете и се потупахме по гърба, а във веселието старите съперничества и вражди сякаш избледняха. Ала само за известно време. Защото, когато седнахме на четирите маси в бюфета за вечеря, като магнити се лепнахме за другарчетата си от едно време – водачите на класа и подгласниците им от едната страна, калпазаните и самотниците от другата.“