В „Анатомия на душата“ Мария (Миа) Сердарева води през лабиринтите на човешката душа. Нейните истории, замислени като пътепис за надеждата, силата, вярата в човека и любовта, са „едновременно задушевни, като топла прегръдка, и замислящи – като разговор с близък приятел“. Вдъхновени от истински събития и хора в живота на самата авторка, разказите пресъздават майчината и синовна обич, безценното приятелство, истинската човещина, болката, смъртта.
Мария (Миа) Сердарева е бакалавър по журналистика, магистър по английска филология и приложна психология. Тя е автор на стихосбирката „Ябълки“ (1995) и сборника с разкази и импресии „Светлоглед“ (2014). Превела е: „Нещата, които остават“ на Сара Уилис, „Проектът Армагедон“ на Том Санктън, „Приказки от цял свят“ от Хедър Еймъри и „Индийски приказки“ от Анна Милбърн. Публикувала в „Литернет“, „Факел“, „Концептуално“, „Нова Социална Поезия“, списанието „Но Поезия“ (бр. 5), „Кадър 25“ и др., съавтор в антологията „Зелени разкази (ама наистина)“, алманах „Нова българска литература Проза 2017“, алманах „Нова българска литература Детски истории 2017“, сборника „Речник на страданието“ и др.
Откъс от „Анатомия на душата“ от Мария (Миа) Сердарева, издателство “Изток-Запад”
“Отгърна листата на големия филодендрон и зад тях се показа черно-бяла снимка, която не бях забелязала досега. Вгледах се, но не видях нищо освен сноп балони, вързани на дърво.
– Бях на дванайсет. Майка ми ме дигна по тъмно една събота. „Жана има рожден ден – каза. – Ще ѝ правим изненада, искам да дойдеш с мен.“ Бяха много близки, повече от сестри. На Жана ѝ било тъпо, че остарява, не виждала повод за празнуване, и приятелките, вместо да я оставят да тъпее, се амбицирали да я поздравят от засада. Буквално. Бяха направили някаква сложна организация, мъжът ѝ, доктор Желязов, имаше бойната задача да я заведе до параклиса край града, а жените трябваше да приготвят останалото. Майка ми мъкнеше раница с лакомства, вино и балони, а пък аз – лопата. Беше ми до брадичката, но като разбрах за какво е, направо се възгордях, че са ми я поверили. С нея направихме дупка, за да заровим подаръка. Бяха намислили Жана да го изкопае собственоръчно, представяш ли си? Преди това обаче трябваше да го открие, като следва инструкции на специална карта. Затова отидохме толкова рано с мама: да рисуваме картата, да чертаем знаци по дърветата и пътечки от камъчета между знаците. Другите надуваха балони, подреждаха масата зад параклиса, пишеха пожелания, украсяваха гората… Гората украсяваха, разбираш ли! Заради Жана. Тя, естествено, се разрева. Спомням си как ѝ казах, че и аз искам такъв рожден ден, а тя отговори…
Мила млъкна, обърна се цялата към мен и продължи с преправен глас:
– „За такъв рожден ден, миличко, ти трябват такива приятели.“
Ясно защо са ѝ толкова важни приятелите. И толкова много, въпреки високата летва… Аз имам ли такива? Освен нея. Е, тя малко ли е…
Изведнъж усетих накъде ме води и кой знае защо, се ядосах.
Разбирам, не съм глупава, прииска ми се да извикам. Всеки ден изброявам мислено всичко, което имам. Обаче познай! Не мога бе! Не мога да се зарадвам, и това е…
Докато се чудех дали да го кажа на глас, Мила посочи стената зад мен.”
Мария (Миа) Сердарева е бакалавър по журналистика, магистър по английска филология и приложна психология. Тя е автор на стихосбирката „Ябълки“ (1995) и сборника с разкази и импресии „Светлоглед“ (2014). Превела е: „Нещата, които остават“ на Сара Уилис, „Проектът Армагедон“ на Том Санктън, „Приказки от цял свят“ от Хедър Еймъри и „Индийски приказки“ от Анна Милбърн. Публикувала в „Литернет“, „Факел“, „Концептуално“, „Нова Социална Поезия“, списанието „Но Поезия“ (бр. 5), „Кадър 25“ и др., съавтор в антологията „Зелени разкази (ама наистина)“, алманах „Нова българска литература Проза 2017“, алманах „Нова българска литература Детски истории 2017“, сборника „Речник на страданието“ и др.
Откъс от „Анатомия на душата“ от Мария (Миа) Сердарева, издателство “Изток-Запад”
“Отгърна листата на големия филодендрон и зад тях се показа черно-бяла снимка, която не бях забелязала досега. Вгледах се, но не видях нищо освен сноп балони, вързани на дърво.
– Бях на дванайсет. Майка ми ме дигна по тъмно една събота. „Жана има рожден ден – каза. – Ще ѝ правим изненада, искам да дойдеш с мен.“ Бяха много близки, повече от сестри. На Жана ѝ било тъпо, че остарява, не виждала повод за празнуване, и приятелките, вместо да я оставят да тъпее, се амбицирали да я поздравят от засада. Буквално. Бяха направили някаква сложна организация, мъжът ѝ, доктор Желязов, имаше бойната задача да я заведе до параклиса край града, а жените трябваше да приготвят останалото. Майка ми мъкнеше раница с лакомства, вино и балони, а пък аз – лопата. Беше ми до брадичката, но като разбрах за какво е, направо се възгордях, че са ми я поверили. С нея направихме дупка, за да заровим подаръка. Бяха намислили Жана да го изкопае собственоръчно, представяш ли си? Преди това обаче трябваше да го открие, като следва инструкции на специална карта. Затова отидохме толкова рано с мама: да рисуваме картата, да чертаем знаци по дърветата и пътечки от камъчета между знаците. Другите надуваха балони, подреждаха масата зад параклиса, пишеха пожелания, украсяваха гората… Гората украсяваха, разбираш ли! Заради Жана. Тя, естествено, се разрева. Спомням си как ѝ казах, че и аз искам такъв рожден ден, а тя отговори…
Мила млъкна, обърна се цялата към мен и продължи с преправен глас:
– „За такъв рожден ден, миличко, ти трябват такива приятели.“
Ясно защо са ѝ толкова важни приятелите. И толкова много, въпреки високата летва… Аз имам ли такива? Освен нея. Е, тя малко ли е…
Изведнъж усетих накъде ме води и кой знае защо, се ядосах.
Разбирам, не съм глупава, прииска ми се да извикам. Всеки ден изброявам мислено всичко, което имам. Обаче познай! Не мога бе! Не мога да се зарадвам, и това е…
Докато се чудех дали да го кажа на глас, Мила посочи стената зад мен.”