Книгата (илюстрации – Джим Тиърни; издателство „Изток-Запад“)  успява по-убедително от всяка друга книга да съживи за съвременния читател гръцките, римските и скандинавските митове, които са от първостепенно значение за западната култура – историите за богове и герои, които вдъхновяват хората от Античността до настоящето.
 
Пред очите на читателите  ще се разгърнат драмата на Троянската война и приключенията на Одисей, ще се потопят във вълнуващата история за Язон и похода на аргонавтите, в  трогателното повествование за любовта на Купидон и Психея и трагичния разказ за родовото проклятие на Агамемнон, ще открият произхода на имената, дадени на съзвездията, ще стигнат до самите извори, от които черпят вдъхновение безброй произведения на изкуството, литературата и културното изследване – от Едиповия комплекс на Фройд до оперния цикъл на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“.
 
Тази прекрасно илюстрована книга, доказала своята непреходна стойност, може да служи както за справочник на изследователите, така и да се чете просто за удоволствие.
 
Едит Хамилтън (1868–1963) е американка по произход, родена в Дрезден, Германия, и израснала в Индиана, САЩ. През първата четвърт на ХХ в. тя е директор на частния колеж „Брин Мор“. След пенсионирането си започва да пише за цивилизациите на древния свят и скоро получава световно признание като познавач на класическата епоха. На голяма популярност се радват нейните книги „Митология“ (Mythology), „Гръцкият път“ (The Greek Way), „Римският път“ (The Roman Way), „Три гръцки пиеси“ (Three Greek Plays) и „Ехото на Гърция“ (The Echo of Greece). Едит Хамилтън е избрана за член на Американската академия по изкуства и литература. Тя лично определя като най-забележителния момент от живота си церемонията през 1957 г., на която гръцкият крал Павлос я обявява за почетен гражданин на Атина.
 
Джим Тиърни учи специалност „Илюстрация“ в Университета по изкуствата във Филаделфия. Работил е върху кориците на книгите „Американски богове“ (American Gods) и „Момчетата на Ананси“ (Anansi Boys) на Нийл Геймън, „Божествена комедия“ на Данте Алигиери и „Теранавти“ (The Terranauts) на Т. К. Бойл, както и много други.
 
Откъс от „Митология“ на Едит Хамилтън
 
Този мит е много близък до вълшебна приказка. В него Хермес и Атина действат подобно на феята кръстница в „Пепеляшка“. Вълшебната торба и шапка принадлежат към онзи тип предмети, които се срещат в изобилие навсякъде в приказките. Това е единственият мит, в който магията играе решаваща роля, и изглежда, че е бил много популярен в Гърция. Мнозина поети го споменават. Описанието на Даная в дървения сандък е най-прочутият пасаж от едно прочуто стихотворение на Симонид Кеоски – велик лирически поет, живял през VI в. Историята е разказана отначало докрай както от Аполодор, така и от Овидий. Първият, който е писал около сто години по-късно от Овидий, в случая се е представил по-добре. Неговото описание е просто и ясно, докато Овидий е крайно многословен – сто стиха например са му били необходими, за да разкаже за унищожаването на морското чудовище. Тук следвам Аполодор, но съм добавила и фрагмента от Симонис, както и кратки цитати от други поети, по-специално Хезиод и Пиндар.
 
Царят на Аргос, Акризий, имал само едно дете – дъщеря на име Даная. Тя била по-красива от всички други жени в страната, но това било слаба утеха за царя, който нямал син. Той отишъл в Делфи да се допита до бога дали има надежда някой ден да стане баща на момче. Жрицата отговорила отрицателно и добавила още нещо, което било далеч по-лошо: че дъщеря му ще роди син, който ще го убие.
 
Единственият сигурен начин да избегне тази съдба бил веднага да заповяда да убият Даная – да не изкушава съдбата, а сам да уреди въпроса. Акризий не направил това. Бащината му привързаност не била силна, както доказали събитията по-нататък, но поне изпитвал страх от боговете. Те налагали страшно наказание на онези, които пролеят кръвта на роднини. Акризий не посмял да убие дъщеря си. Вместо това наредил да построят къща от бронз и да я закопаят под земята, като оставят все пак част от покрива отворен към небето, така че да могат да влизат светлина и въздух. Затворил там дъщеря си и поставил пазачи.
 
И тъй, за мъка на прекрасната Даная,
стени от бронз сменили светлината на деня
и в тази стая, потайна като гроб,
тя станала затворница, но се явил при нея
Зевс като златен дъжд.
 
 Докато седяла там през дългите дни и часове, без да има какво да прави и без да вижда друго освен облаците, които преминавали горе над нея, се случило нещо загадъчно: от небето завалял златен дъжд, който изпълнил стаята ѝ. Не се казва как точно разбрала, че под тази форма всъщност я посетил Зевс, но тя знаела, че детето, което родила, е негов син.
 
Известно време тя пазела раждането му в тайна от баща си, но това ставало все по-трудно в тясното пространство на онази бронзова къща и накрая един ден дядото открил малкото момче – името му било Персей. „Твое дете! – извикал силно разгневен Акризий. – Кой е баща му?“ Даная отвърнала гордо: „Зевс“, но той не ѝ повярвал. Бил сигурен в едно – че животът на момчето е страшна заплаха за неговия собствен. Страхувал се да го убие по същата причина, която го възпряла да погуби и нея – страх от Зевс и Фуриите, които преследват извършителите на такива престъпления. Все пак, ако не можел да ги премахне направо, можел да направи така, че смъртта им да бъде почти сигурна. По негова заповед построили голям сандък и сложили в него двамата, майката и сина. После го отнесли до морето и го хвърлили във водата. В тази чудновата лодка седяла Даная с малкия си син. Стъмнило се, а те били сами в морето.
 
В сандъка дялан сред вятър и вълни
страхът я връхлетял и тя във сълзи
с нежни ръце прегърнала Персей
и рекла: „Сине, каква скръб за мен!
Ала ти кротко спи, детенце малко,
отдъхвай мирно в твоя мрачен дом
с бронз обкован. Нощта е пред очите,
вълните леки до нежните ти къдри.
Не се буди от писъка на вятъра,
ти, сладко личице, загърнато
в червената наметка.
 
През нощта в люлеещия се сандък тя се вслушвала във вълните, които сякаш щели всеки момент да ги залеят. Разсъмнало се, но за нея нямало утеха, защото не можела да види зората. Не виждала и че около тях в морето се издигат високи острови, множество острови. Усетила само, че една вълна като че ли ги повдигнала и понесла бързо нататък, а след това се отдръпнала, като ги оставила върху нещо твърдо и неподвижно. Намирали се на сушата, където морето вече не ги заплашвало, но още били в сандъка и не можели да излязат.
 
Съдбата пожелала (или вероятно това бил Зевс, който до този момент не бил направил много за своята любима и детето си) да бъдат намерени от един добър човек, рибар на име Диктис. Той случайно се натъкнал на големия сандък, отворил го и занесъл окаяния му товар у дома при съпругата си, която била добра като него. Двамата нямали деца и започнали да се грижат за Даная и Персей като за свое потомство. Двамата живели там много години; Даная била доволна синът ѝ да усвои скромния рибарски занаят, стига да не го заплашва опасност. Накрая обаче ги застигнала нова беда. Владетелят на малкия остров, Полидект, бил брат на Диктис, но жесток и безмилостен човек. Той, изглежда, дълго време не забелязвал майката и сина, но накрая Даная привлякла вниманието му. Тя още притежавала сияйна красота, макар че Персей бил вече съвсем пораснал, и Полидект се влюбил в нея. Искал нея, но не и сина ѝ, и се заел да измисли начин да се отърве от момчето.
 
На острова живеели страховити чудовища, наречени горгони, прочути надлъж и нашир с гибелната си мощ. Полидект, както изглежда, разказал на Персей за тях; казал му вероятно още, че пред всичко друго на света би предпочел да получи главата на една от тях. Почти със сигурност станало така; подсказва го и планът, който измислил, за да премахне Персей. Царят обявил, че ще се жени, и поканил приятелите си на пир, като не пропуснал да включи и Персей в поканата. Всеки гост, както изисквал обичаят, донесъл дар за бъдещия жених, с изключение само на Персей. Той нямал какво да даде. Бил млад, горд и се почувствал страшно унизен. Изправил се пред всички тях и направил точно това, на което царят се надявал – заявил, че ще му поднесе подарък, по-хубав от всеки друг. Щял да отиде да убие Медуза и да донесе главата ѝ като дар. Нищо друго не би могло да се понрави толкова на царя. Нито един разумен човек не би направил подобно предложение. Медуза била една от горгоните.“