Излезе от печат сборникът „Моята булчинска рокля“, в който 44 жени разказват своите съвсем истински истории. Съставител е Жанина Драгостинова. Представянето на книгата ще се състои на 7 октомври от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото“ с участието на авторките на сборника.
„Моята булчинска рокля” (352 стр., ИК „Колибри“ корица: Люба Халева) обединява текстове на 44 жени на различни възрасти, с различни професии, с различен опит и с различно отношение към женитбата и булчинската рокля. В тях освен личните надежди, разочарования, страхове и копнежи изпод коприната и дантелите надничат дефицитните стоки на соца, празните рафтове от началото на прехода, емиграцията, културният сблъсък с други народи, битката на модерността с традицията, част от която е признаването на еднополовите бракове…
“Тази книга е за теб, ако си на 27 и се радваш на стабилен партньор/ка, но не бързаш да вдигаш сватба. Ако си на 32 и имаш добра професия с високи доходи, смяташ, че бракът е отживелица, но не пропускаш сватбите на приятелките си. Ако си на 37 и си една от приятелките, която днес ще се жени. Ако си на 40 и си убедена, че си изтървала всички влакове. Ако си на 43 и имаш два брака зад гърба си, сега копнееш само за спокойствие. Ако си на 57 и подготвяш сватбата на дъщеря си…”
Жанина Драгостинова е родена на 8 март 1962 г. във Варна. Първата ѝ книга с публицистични текстове се нарича „Твоята история“ (2004). Превела e от немски книгите „Логиката на образите“ от Вим Вендерс, „Анархия на фантазията“ от Райнер Вернер Фасбиндер, „Орли и ангели“ от Юли Це, „Пролетта на варварите“ от Йонас Люшер, „Тил“ от Даниел Келман, „Продавачът на вестници и цигари“ от Роберт Зееталер и много други заглавия. Сред последните ѝ преводи се нареждат романите на нашумялата австрийска писателка Лаура Фройденталер „Кралицата мълчи“ и „История с призраци“.
Откъс от „Моята булчинска рокля“ от Жанина Драгостинова
„НАЧАЛОТО
ТОЗИ СБОРНИК ЗАПОЧНА ДА СЕ ПИШЕ САМ, незабележимо и ненатрапчиво. Насред просеко и торта с целувчени блатове. През 2018 г. на рождения си ден, който е на 8 март, бях поканила само дами, сред тях и актрисата Красимира Кузманова-Кокран, младоженка от месец и половина. В течение на вечерта Краси почна да разказва за перипетиите около своята скоро отминала сватба: първо говореше на една от гостенките, после слушателките ѝ станаха две… три… накрая всички се наредихме в кръг и я слушахме. Сватбата и булчинската рокля се оказаха вълнуваща тема и всяка от нас имаше какво да добави по нея. Въздухът се нацепи от въздишки, възторг, потиснати вопли, смях.
Рожденият ден за мен винаги е бил специален ден – по-тържествен от останалите празненства, повече ах и ох, повече преструвки и капризи, а с увеличаващите се години и все повече ден за спомени, към които се промъквам бавно като в играта Дай, бабо, огънче: хем е забавно, хем ме е страх от кучето.
Между сватбата на Краси и моята има 34 години. Паметта ми любезно е затиснала някои събития, други е изтикала напред, като ги е закичила с всякакви, често несъществени подробности. Че това ще е моят избраник, нещо в съществото ми вероятно е усетило години по-рано, когато за първи път влязох в неговата студентска квартира. Бях още гимназистка във Варна, той – вече напуснал родния си град и студент в София. Животът в тази квартира ми беше непознат, поради което – привлекателен. Тогава все още нищо неподозиращият младеж предложи да ме почерпи с традиционното за такива срещи кафе и това беше мигът, в който разбрах, че връщане назад няма. Котлонът беше развален и моят любим свари кафето на… обърнатата нагоре сгорещена ютия!
Жеста се опитах да върна след няколко месеца: в негова чест готвих за първи път в живота си. Ястието се наричаше картофи пириян. Рецептата открих на стр. 165 в книгата „Наша кухня“, която намерих в същата студентска квартира. Стори ми се лесноизпълнима, пък и с достъпни за джоба продукти: картофи, ориз, оцет, чесън и масло. Нямах кулинарен опит и не подозирах, че оризът набъбва при варене. Вместо указаните 100 грама изсипах целия пакет. Резултатът беше за директно изхвърляне, дори всеядното куче Льошиен го подмина с презрение. Но моят бъдещ съпруг не си каза, че от мен готвачка не става, напротив, реши да ме обнадежди, изряза рецептата от книгата и я постави в рамка. В следващите години тя щеше да виси, окачена на видимо място в кухните в новите ни общи жилища – за сравнение откъде съм почнала и до какви висоти стигнах.“
„Моята булчинска рокля” (352 стр., ИК „Колибри“ корица: Люба Халева) обединява текстове на 44 жени на различни възрасти, с различни професии, с различен опит и с различно отношение към женитбата и булчинската рокля. В тях освен личните надежди, разочарования, страхове и копнежи изпод коприната и дантелите надничат дефицитните стоки на соца, празните рафтове от началото на прехода, емиграцията, културният сблъсък с други народи, битката на модерността с традицията, част от която е признаването на еднополовите бракове…
“Тази книга е за теб, ако си на 27 и се радваш на стабилен партньор/ка, но не бързаш да вдигаш сватба. Ако си на 32 и имаш добра професия с високи доходи, смяташ, че бракът е отживелица, но не пропускаш сватбите на приятелките си. Ако си на 37 и си една от приятелките, която днес ще се жени. Ако си на 40 и си убедена, че си изтървала всички влакове. Ако си на 43 и имаш два брака зад гърба си, сега копнееш само за спокойствие. Ако си на 57 и подготвяш сватбата на дъщеря си…”
Жанина Драгостинова е родена на 8 март 1962 г. във Варна. Първата ѝ книга с публицистични текстове се нарича „Твоята история“ (2004). Превела e от немски книгите „Логиката на образите“ от Вим Вендерс, „Анархия на фантазията“ от Райнер Вернер Фасбиндер, „Орли и ангели“ от Юли Це, „Пролетта на варварите“ от Йонас Люшер, „Тил“ от Даниел Келман, „Продавачът на вестници и цигари“ от Роберт Зееталер и много други заглавия. Сред последните ѝ преводи се нареждат романите на нашумялата австрийска писателка Лаура Фройденталер „Кралицата мълчи“ и „История с призраци“.
Откъс от „Моята булчинска рокля“ от Жанина Драгостинова
„НАЧАЛОТО
ТОЗИ СБОРНИК ЗАПОЧНА ДА СЕ ПИШЕ САМ, незабележимо и ненатрапчиво. Насред просеко и торта с целувчени блатове. През 2018 г. на рождения си ден, който е на 8 март, бях поканила само дами, сред тях и актрисата Красимира Кузманова-Кокран, младоженка от месец и половина. В течение на вечерта Краси почна да разказва за перипетиите около своята скоро отминала сватба: първо говореше на една от гостенките, после слушателките ѝ станаха две… три… накрая всички се наредихме в кръг и я слушахме. Сватбата и булчинската рокля се оказаха вълнуваща тема и всяка от нас имаше какво да добави по нея. Въздухът се нацепи от въздишки, възторг, потиснати вопли, смях.
Рожденият ден за мен винаги е бил специален ден – по-тържествен от останалите празненства, повече ах и ох, повече преструвки и капризи, а с увеличаващите се години и все повече ден за спомени, към които се промъквам бавно като в играта Дай, бабо, огънче: хем е забавно, хем ме е страх от кучето.
Между сватбата на Краси и моята има 34 години. Паметта ми любезно е затиснала някои събития, други е изтикала напред, като ги е закичила с всякакви, често несъществени подробности. Че това ще е моят избраник, нещо в съществото ми вероятно е усетило години по-рано, когато за първи път влязох в неговата студентска квартира. Бях още гимназистка във Варна, той – вече напуснал родния си град и студент в София. Животът в тази квартира ми беше непознат, поради което – привлекателен. Тогава все още нищо неподозиращият младеж предложи да ме почерпи с традиционното за такива срещи кафе и това беше мигът, в който разбрах, че връщане назад няма. Котлонът беше развален и моят любим свари кафето на… обърнатата нагоре сгорещена ютия!
Жеста се опитах да върна след няколко месеца: в негова чест готвих за първи път в живота си. Ястието се наричаше картофи пириян. Рецептата открих на стр. 165 в книгата „Наша кухня“, която намерих в същата студентска квартира. Стори ми се лесноизпълнима, пък и с достъпни за джоба продукти: картофи, ориз, оцет, чесън и масло. Нямах кулинарен опит и не подозирах, че оризът набъбва при варене. Вместо указаните 100 грама изсипах целия пакет. Резултатът беше за директно изхвърляне, дори всеядното куче Льошиен го подмина с презрение. Но моят бъдещ съпруг не си каза, че от мен готвачка не става, напротив, реши да ме обнадежди, изряза рецептата от книгата и я постави в рамка. В следващите години тя щеше да виси, окачена на видимо място в кухните в новите ни общи жилища – за сравнение откъде съм почнала и до какви висоти стигнах.“