„Децата от Бхут базар” от Дипа Анаппара ( издателство “Изток-Запад”) описва живота на хората от най-бедните прослойки в Индия, обречени на мизерия, изцяло немислима в Западния свят. Книгата разказва за деветгодишния Джай, който се опитва да открие изчезнал свой съученик. Творбата вплита реални факти за мрачната страна на Индия, където ежедневно изчезват средно по 180 деца. Със задълбочено познаване на действителността и дълбок психологизъм писателят рисува потресаваща картина на едно общество, в което любовта, приятелството и подкрепата играят основна роля, наред обаче с нищетата, пиянството, насилието…Това е история за изгубеното детство, за болката от загубата, за несигурността на утрешния ден, но най-вече – за даровете, които имаме, но рядко оценяваме.
Дипа Анаппара е индийска разследваща журналистка с многобройни отличия. Дебютният ѝ роман „Децата от Бхут базар“, преведен на 22 езика, е носител на няколко престижни литературни награди.
Откъс от “Децата от Бхут базар” от Дипа Анаппара
„В една пролетна вечер, месеци след като станал Смахнатия, той пресушил няколко чаши бханг, купил на момчетата гъсто фирни в глинени купички и им прошепнал истинското си име, дадено му от родителите му. Разказал им, че избягал от къщи на седем години, защото майка му го зашлевила, задето не ходел на училище, а се размотавал с уличните Ромеовци, които запявали пронизителни песни всеки път, когато покрай тях минавало момиче.
През първите няколко седмици в града Смахнатия живеел на гарата, поглъщал остатъците от полуизядените пакети с храна, които пътниците хвърляли през прозорците на влаковете, и се криел от полицията в нишите под мостовете за пешеходци. Всяка думкаща стъпка над него била като удар по главата му. Известно време вярвал, че родителите му ще дойдат с влак да го намерят, ще му се скарат, че ги е изплашил, и ще го приберат вкъщи. Нощем спял на пресекулки, чувал майка си да го вика по име, но това били само вятърът, тракането на влака или безжизненият глас на жена, обявяваща, че Североизточният експрес от Шилонг закъснява с четири часа. Смахнатия се чудел дали да не се прибере, но не го направил, защото се срамувал и защото градът превръща момчетата в мъже, а му било омръзнало да е дете и искал вече да е мъж.
Сега, когато Смахнатия е дух, му се иска отново да е на седем. Предполагаме, че затова държи да чува старото си име. Напомня му за родителите му и за момчето, което е бил, преди да се качи тайно на влака.
Истинското име на Смахнатия е тайна. Момчетата му не го казват на никого. Според нас сигурно е толкова хубаво, че ако Смахнатия беше отишъл в Мумбай, вместо да дойде тук, някоя филмова звезда щеше да му го отмъкне.
В този град има много Смахнати. Не бива да се боим от тях. Боговете ни са твърде заети да чуват молитвите ни, но духовете – те нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се чудят, да се чудят и да чакат, и винаги се вслушват в думите ни, защото са отегчени и това е начин да убиват времето.
Не забравяйте, те не работят безплатно. Помагат ни само ако им предложим нещо в замяна. За Смахнатия това е глас, който изрича истинското му име, за други е чаша домашна пиячка, наниз жасминови цветове или кебап от Устад. Не е по-различно от това, което боговете искат от хората да правят за тях, само дето повечето духове не искат от нас да постим, да палим светилници или да пишем имената им до безкрай в тетрадка.
Най-трудното е да намериш правилния дух. Смахнатия е за момчетата, защото никога не е наемал момичета, но има духове жени и духове старици, и дори духове момиченца, които пазят момичетата.
Може би ние се нуждаем от духове повече от всички останали, защото сме момчетата от гарата без родители и дом. Ако сме още тук, то е защото знаем как да призоваваме духовете, когато пожелаем.
Някои хора смятат, че вярваме в свръхестественото, защото дишаме лепило, смъркаме хероин и пием деси дару, достатъчно силно, че на бебе да му поникне мустак. Но тези хора, тези хора с мраморни подове и електрически печки не са били с момчетата на Смахнатия през зимната вечер, когато полицията ги изгонила от гарата.“
Дипа Анаппара е индийска разследваща журналистка с многобройни отличия. Дебютният ѝ роман „Децата от Бхут базар“, преведен на 22 езика, е носител на няколко престижни литературни награди.
Откъс от “Децата от Бхут базар” от Дипа Анаппара
„В една пролетна вечер, месеци след като станал Смахнатия, той пресушил няколко чаши бханг, купил на момчетата гъсто фирни в глинени купички и им прошепнал истинското си име, дадено му от родителите му. Разказал им, че избягал от къщи на седем години, защото майка му го зашлевила, задето не ходел на училище, а се размотавал с уличните Ромеовци, които запявали пронизителни песни всеки път, когато покрай тях минавало момиче.
През първите няколко седмици в града Смахнатия живеел на гарата, поглъщал остатъците от полуизядените пакети с храна, които пътниците хвърляли през прозорците на влаковете, и се криел от полицията в нишите под мостовете за пешеходци. Всяка думкаща стъпка над него била като удар по главата му. Известно време вярвал, че родителите му ще дойдат с влак да го намерят, ще му се скарат, че ги е изплашил, и ще го приберат вкъщи. Нощем спял на пресекулки, чувал майка си да го вика по име, но това били само вятърът, тракането на влака или безжизненият глас на жена, обявяваща, че Североизточният експрес от Шилонг закъснява с четири часа. Смахнатия се чудел дали да не се прибере, но не го направил, защото се срамувал и защото градът превръща момчетата в мъже, а му било омръзнало да е дете и искал вече да е мъж.
Сега, когато Смахнатия е дух, му се иска отново да е на седем. Предполагаме, че затова държи да чува старото си име. Напомня му за родителите му и за момчето, което е бил, преди да се качи тайно на влака.
Истинското име на Смахнатия е тайна. Момчетата му не го казват на никого. Според нас сигурно е толкова хубаво, че ако Смахнатия беше отишъл в Мумбай, вместо да дойде тук, някоя филмова звезда щеше да му го отмъкне.
В този град има много Смахнати. Не бива да се боим от тях. Боговете ни са твърде заети да чуват молитвите ни, но духовете – те нямат какво друго да правят, освен да чакат и да се чудят, да се чудят и да чакат, и винаги се вслушват в думите ни, защото са отегчени и това е начин да убиват времето.
Не забравяйте, те не работят безплатно. Помагат ни само ако им предложим нещо в замяна. За Смахнатия това е глас, който изрича истинското му име, за други е чаша домашна пиячка, наниз жасминови цветове или кебап от Устад. Не е по-различно от това, което боговете искат от хората да правят за тях, само дето повечето духове не искат от нас да постим, да палим светилници или да пишем имената им до безкрай в тетрадка.
Най-трудното е да намериш правилния дух. Смахнатия е за момчетата, защото никога не е наемал момичета, но има духове жени и духове старици, и дори духове момиченца, които пазят момичетата.
Може би ние се нуждаем от духове повече от всички останали, защото сме момчетата от гарата без родители и дом. Ако сме още тук, то е защото знаем как да призоваваме духовете, когато пожелаем.
Някои хора смятат, че вярваме в свръхестественото, защото дишаме лепило, смъркаме хероин и пием деси дару, достатъчно силно, че на бебе да му поникне мустак. Но тези хора, тези хора с мраморни подове и електрически печки не са били с момчетата на Смахнатия през зимната вечер, когато полицията ги изгонила от гарата.“