В новата си книга „Лудостта на тълпите“ (издателство „Изток-Запад“) Дъглас Мъри разкрива мащабната културна война, която бушува из целия свят – на работното място, в университета, училището, дори в дома – в името на социалната справедливост, политиката на идентичността и политкоректността.
Живеем в постмодерна ера, в която големите наративи на религията и политическата идеология вече не са актуални. Те са заместени от една неспирна война срещу всеки, който е на „грешната“ позиция, в която идентичността е превърната в оръжие. Невероятната скорост на този процес се дължи главно на новите социални мрежи и медии, които определят какво трябва да знаят, мислят и казват хората по света. Тесни, нишови интереси доминират в дневния ред днес, което увеличава разделението в обществото, и както Дъглас Мъри показва, резултатите стават все по-плашещи.
Дъглас Кеър Мъри (1979 г.) е британски автор, журналист и политически коментатор. Той е основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на„Хенри Джаксън“, както и редактор на елитното британско списание за култура и политика „Спектейтър“. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от ревностните и последователни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа, той си поставя амбициозна цел – да проправи път за дискусия през полета, доминирани от емоции и публична истерия.
Откъси от „Лудостта на тълпите“ от Дъглас Мъри
“Преживяваме голямо умопомрачение на тълпата. Сред обществото или насаме, онлайн или офлайн, хората се държат по начини, които са все по-ирационални, все по-трескави, все по- стадни и просто неприятни. Всекидневният новинарски поток е пълен с последствията. И макар да виждаме симптомите навсякъде, не виждаме причините.
Има най-различни обяснения. Някои предполагат, че едно от тези безумия е следствие от президентски избори или някой референдум. Нито едно от тези обяснения обаче не стига до корена на това, което се случва. Защото дълбоко под тези ежедневни събития всъщност има много по-големи движения и много по-големи събития. Време е да видим кои са истинските причини нещата да се объркат така.
Дори произходът на това състояние едва се признава – а това е простият факт, че преживяваме период от повече от четвърт век, в който се сринаха всички наши големи наративи. Един по един наративите, които имахме, бяха опровергани, стана непопулярно да бъдат защитавани и невъзможно да бъдат поддържани. Започвайки от XIX в., най-напред си отидоха обясненията за нашето съществуване, предоставени ни от религията. След това, през миналия век, дойде ред на светските надежди, поддържани от всички политически идеологии. В по-късните години на ХХ в. навлязохме в постмодерната епоха. Епоха, която се самоопредели и беше определена със своето подозрение към всички големи наративи. Но както учат учениците, природата не търпи вакуум и в постмодерния вакуум започнаха да се промъкват нови идеи, които имаха за цел да предоставят обяснения и свои собствени смисли”
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
“Започвайки да гледаме всичко през тези предоставени ни нови очила, всяко нещо се превръща в оръжие, а последиците са безумни и умопомрачаващи. Ето защо „Ню Йорк Таймс“ реши да пусне статия от черен автор със заглавие: „Може ли моето дете да бъде приятел с бели?“ И защо написаната от жена статия за пътна злополука в Лондон, при която загива колоездачка, излезе със заглавие „Пътищата, проектирани за мъже, убиват жени“. Подобна реторика изостря всички съществуващи разделения и създава и нови. И защо се прави това? Вместо да покажат как всички ние можем да се разбираме по-добре, уроците от последното десетилетие като че ли засилват чувството, че всъщност не сме много добри в това да живеем едни с други.
Повечето хора научават за тази нова ценностна система не чрез проба, а чрез грешка, и то обществена грешка. Защото едно от нещата, което през последните години всеки започна поне да усеща, е, че навсякъде в културата са заложени мини. Независимо дали са поставени от отделни индивиди, колективи или някакъв Божествен сатирик, те са там и чакат някой да ги настъпи. Понякога някой настъпва неволно някоя мина и тя веднага избухва. Друг път хората гледат как някой смел луд тръгва през минираната територия, осъзнавайки напълно какво прави. След всеки взрив следва дискусия (включително възхитено „ооо“) и после светът продължава своя ход напред, приемайки, че е пренесена нова жертва на странната, очевидно импровизаторска ценностна система на нашето време.”
Живеем в постмодерна ера, в която големите наративи на религията и политическата идеология вече не са актуални. Те са заместени от една неспирна война срещу всеки, който е на „грешната“ позиция, в която идентичността е превърната в оръжие. Невероятната скорост на този процес се дължи главно на новите социални мрежи и медии, които определят какво трябва да знаят, мислят и казват хората по света. Тесни, нишови интереси доминират в дневния ред днес, което увеличава разделението в обществото, и както Дъглас Мъри показва, резултатите стават все по-плашещи.
Дъглас Кеър Мъри (1979 г.) е британски автор, журналист и политически коментатор. Той е основател на Центъра за социално сближаване и е асоцииран директор на„Хенри Джаксън“, както и редактор на елитното британско списание за култура и политика „Спектейтър“. През последните 10 години си извоюва репутацията на един от ревностните и последователни защитници на свободата на словото. Проникновен критик на доктрината на мултикултурализма, проникнала на всички административни, медийни, културни и политически нива в Европа, той си поставя амбициозна цел – да проправи път за дискусия през полета, доминирани от емоции и публична истерия.
Откъси от „Лудостта на тълпите“ от Дъглас Мъри
“Преживяваме голямо умопомрачение на тълпата. Сред обществото или насаме, онлайн или офлайн, хората се държат по начини, които са все по-ирационални, все по-трескави, все по- стадни и просто неприятни. Всекидневният новинарски поток е пълен с последствията. И макар да виждаме симптомите навсякъде, не виждаме причините.
Има най-различни обяснения. Някои предполагат, че едно от тези безумия е следствие от президентски избори или някой референдум. Нито едно от тези обяснения обаче не стига до корена на това, което се случва. Защото дълбоко под тези ежедневни събития всъщност има много по-големи движения и много по-големи събития. Време е да видим кои са истинските причини нещата да се объркат така.
Дори произходът на това състояние едва се признава – а това е простият факт, че преживяваме период от повече от четвърт век, в който се сринаха всички наши големи наративи. Един по един наративите, които имахме, бяха опровергани, стана непопулярно да бъдат защитавани и невъзможно да бъдат поддържани. Започвайки от XIX в., най-напред си отидоха обясненията за нашето съществуване, предоставени ни от религията. След това, през миналия век, дойде ред на светските надежди, поддържани от всички политически идеологии. В по-късните години на ХХ в. навлязохме в постмодерната епоха. Епоха, която се самоопредели и беше определена със своето подозрение към всички големи наративи. Но както учат учениците, природата не търпи вакуум и в постмодерния вакуум започнаха да се промъкват нови идеи, които имаха за цел да предоставят обяснения и свои собствени смисли”
……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….
“Започвайки да гледаме всичко през тези предоставени ни нови очила, всяко нещо се превръща в оръжие, а последиците са безумни и умопомрачаващи. Ето защо „Ню Йорк Таймс“ реши да пусне статия от черен автор със заглавие: „Може ли моето дете да бъде приятел с бели?“ И защо написаната от жена статия за пътна злополука в Лондон, при която загива колоездачка, излезе със заглавие „Пътищата, проектирани за мъже, убиват жени“. Подобна реторика изостря всички съществуващи разделения и създава и нови. И защо се прави това? Вместо да покажат как всички ние можем да се разбираме по-добре, уроците от последното десетилетие като че ли засилват чувството, че всъщност не сме много добри в това да живеем едни с други.
Повечето хора научават за тази нова ценностна система не чрез проба, а чрез грешка, и то обществена грешка. Защото едно от нещата, което през последните години всеки започна поне да усеща, е, че навсякъде в културата са заложени мини. Независимо дали са поставени от отделни индивиди, колективи или някакъв Божествен сатирик, те са там и чакат някой да ги настъпи. Понякога някой настъпва неволно някоя мина и тя веднага избухва. Друг път хората гледат как някой смел луд тръгва през минираната територия, осъзнавайки напълно какво прави. След всеки взрив следва дискусия (включително възхитено „ооо“) и после светът продължава своя ход напред, приемайки, че е пренесена нова жертва на странната, очевидно импровизаторска ценностна система на нашето време.”