Салман Кан е създател на „Кан Академия“. Тя не е обикновен сайт за алтернативно учене. Нейната кауза е да даде възможност на всеки човек, независимо от неговата възраст, народност или финансови възможности, да получи най-доброто възможно образование.
В „Училището на света“ (издателство „Изток-Запад“) Салман Кан разкрива защо настоящата образователна система ограничава умовете и потиска креативността на учениците. Според него разделянето на различни аспекти от заобикалящия ни свят в отделни „предмети“ е погрешно, а преподаването в рамките на часове и лекции убива любознателността и желанието на учениците за знания. Книгата предоставя съвети и техники на учителите как да върнат интереса на своите възпитаници към ученето и как самите те да се превърнат в онези будители и вдъхновители, които са били цветът на нацията от зараждането ѝ.
Откъс от „Училището на света“ от Салман Кан
“През 2004 г. – почти по случайност, както ще обясня – започнах да експериментирам с някои идеи, които сякаш даваха желаните резултати. До голяма степен те бяха нови въплъщения на вече доказани принципи. От друга страна, заедно с достъпността и възможностите за масовото внедряване на новите технологии, те разкриваха пътища за преосмисляне на традиционното образование.
Сред различните експерименти този, който доби смайваща популярност, беше публикуването на уроците ми по математика в ютюб. Не знаех как да правя клипове по най-добрия начин, нито дали нещо ще се получи, нито дали някой ще гледа какво публикувам. Действах на принципа „опит и грешка“ (да, грешките са разрешени), като се съобразявах с ограниченията във времето, които ми налагаше моята доста взискателна редовна работа като анализатор за хедж фонд. Но само след няколко години осъзнах, че страстта и призванието ми са да преподавам във виртуалното пространство. През 2009 г. напуснах работата си, за да се посветя на пълен работен ден на това, което по онова време вече се бе превърнало в „Кан Академия“.
Ако и да имаше доста гръмко име, ресурсите, с които разполагаше тази нова организация, бяха почти комично оскъдни. Академията притежаваше един компютър, софтуер за видео запис на екрана за 20 долара и таблет с писалка за 80; графиките и уравненията се чертаеха и изписваха – често треперливо – с помощта на една безплатна програма, наречена „Майкрософт Пейнт“. Освен видео клиповете, от няколко софтуерни програми за тестване, работещи на моя уебхост за 50 долара на месец, бях сглобил една обща. Преподавателският състав, инженерният екип, помощният персонал и администрацията се състояха от точно един човек: от мен. Бюджетът пък се състоеше от спестяванията ми. През повечето дни бях в тениска и долнище на анцуг за 6 долара, говорех на монитора на компютъра си и се осмелявах да мечтая за големи неща.
Не мечтаех да създам популярен уебсайт или да се включа в дебата за образованието като чудо за три дни. Може би бях изпаднал в пълно заблуждение, но исках да създам нещо с дълъг живот и преобразяваща сила, институция за целия свят, която да просъществува стотици години и да ни помогне да преосмислим из основи начина, по който училищата обучават децата ни.
Беше дошло времето, мислех си, за една такава фундаментална преоценка. Нови образователни институции и модели се появяват в преломни периоди в историята. „Харвард“ и „Йейл“ са основани малко след колонизацията на Северна Америка. Масачусетския технологичен институт, „Станфорд“ и държавните университетски системи са рожби на Индустриалната революция и американската териториална експанзия. В момента все още се намираме в ранния етап на исторически най-значимия според мен преломен период: Информационната революция. А в тази революция темпът на промяната е толкова бърз, че истинската креативност и аналитичното мислене вече не са избирателни; те не са лукс, а умения за оцеляване. Вече не можем да си позволим само част от населението на света да бъде високо образовано. С тези съображения наум аз обобщих мисията ни (която беше едновременно извънредно амбициозна и – с помощта на лесно достъпна технология, която обаче се използваше крайно недостатъчно – напълно постижима) със следните думи: да осигуряваме безплатно образование на световно ниво за всеки и навсякъде.
Основният ми подход в преподаването беше простичък и дълбоко личен. Исках да преподавам така, както ми се искаше на мен да ми бяха преподавали. Тоест надявах се да предавам радостта от ученето, тръпката от проумяването на заобикалящата ни Вселената. Исках да разкривам на учениците не само логиката, но и красотата на математиката и другите точни науки. Освен това исках да го правя по начин, който би бил еднакво полезен за деца, които изучаваха даден предмет за първи път, и за възрастни, които желаеха да опреснят знанията си; за ученици, които се борят с домашните, и за възрастни, които се стараят да поддържат ума си активен и гъвкав.
Това, което държах да избегна, бяха потискащите занимания, които понякога се провеждаха в класните стаи – ученето наизуст и механичното ползване на формули, с които не се постигаше нищо по-трайно или смислено от добрата оценка на поредния изпит. По-скоро се надявах да помогна на учениците да съзрат връзките, прехода от един урок към друг; да изострят интуицията си така, че запознаването с материала, идея по идея, да може да прерасне в пълното овладяване на даден предмет. С две думи, исках да върна вълнението – дейното участие в учебния процес и естественото въодушевление, което го съпътства, – което традиционните учебни програми сякаш понякога смазват най-безжалостно.”
В „Училището на света“ (издателство „Изток-Запад“) Салман Кан разкрива защо настоящата образователна система ограничава умовете и потиска креативността на учениците. Според него разделянето на различни аспекти от заобикалящия ни свят в отделни „предмети“ е погрешно, а преподаването в рамките на часове и лекции убива любознателността и желанието на учениците за знания. Книгата предоставя съвети и техники на учителите как да върнат интереса на своите възпитаници към ученето и как самите те да се превърнат в онези будители и вдъхновители, които са били цветът на нацията от зараждането ѝ.
Откъс от „Училището на света“ от Салман Кан
“През 2004 г. – почти по случайност, както ще обясня – започнах да експериментирам с някои идеи, които сякаш даваха желаните резултати. До голяма степен те бяха нови въплъщения на вече доказани принципи. От друга страна, заедно с достъпността и възможностите за масовото внедряване на новите технологии, те разкриваха пътища за преосмисляне на традиционното образование.
Сред различните експерименти този, който доби смайваща популярност, беше публикуването на уроците ми по математика в ютюб. Не знаех как да правя клипове по най-добрия начин, нито дали нещо ще се получи, нито дали някой ще гледа какво публикувам. Действах на принципа „опит и грешка“ (да, грешките са разрешени), като се съобразявах с ограниченията във времето, които ми налагаше моята доста взискателна редовна работа като анализатор за хедж фонд. Но само след няколко години осъзнах, че страстта и призванието ми са да преподавам във виртуалното пространство. През 2009 г. напуснах работата си, за да се посветя на пълен работен ден на това, което по онова време вече се бе превърнало в „Кан Академия“.
Ако и да имаше доста гръмко име, ресурсите, с които разполагаше тази нова организация, бяха почти комично оскъдни. Академията притежаваше един компютър, софтуер за видео запис на екрана за 20 долара и таблет с писалка за 80; графиките и уравненията се чертаеха и изписваха – често треперливо – с помощта на една безплатна програма, наречена „Майкрософт Пейнт“. Освен видео клиповете, от няколко софтуерни програми за тестване, работещи на моя уебхост за 50 долара на месец, бях сглобил една обща. Преподавателският състав, инженерният екип, помощният персонал и администрацията се състояха от точно един човек: от мен. Бюджетът пък се състоеше от спестяванията ми. През повечето дни бях в тениска и долнище на анцуг за 6 долара, говорех на монитора на компютъра си и се осмелявах да мечтая за големи неща.
Не мечтаех да създам популярен уебсайт или да се включа в дебата за образованието като чудо за три дни. Може би бях изпаднал в пълно заблуждение, но исках да създам нещо с дълъг живот и преобразяваща сила, институция за целия свят, която да просъществува стотици години и да ни помогне да преосмислим из основи начина, по който училищата обучават децата ни.
Беше дошло времето, мислех си, за една такава фундаментална преоценка. Нови образователни институции и модели се появяват в преломни периоди в историята. „Харвард“ и „Йейл“ са основани малко след колонизацията на Северна Америка. Масачусетския технологичен институт, „Станфорд“ и държавните университетски системи са рожби на Индустриалната революция и американската териториална експанзия. В момента все още се намираме в ранния етап на исторически най-значимия според мен преломен период: Информационната революция. А в тази революция темпът на промяната е толкова бърз, че истинската креативност и аналитичното мислене вече не са избирателни; те не са лукс, а умения за оцеляване. Вече не можем да си позволим само част от населението на света да бъде високо образовано. С тези съображения наум аз обобщих мисията ни (която беше едновременно извънредно амбициозна и – с помощта на лесно достъпна технология, която обаче се използваше крайно недостатъчно – напълно постижима) със следните думи: да осигуряваме безплатно образование на световно ниво за всеки и навсякъде.
Основният ми подход в преподаването беше простичък и дълбоко личен. Исках да преподавам така, както ми се искаше на мен да ми бяха преподавали. Тоест надявах се да предавам радостта от ученето, тръпката от проумяването на заобикалящата ни Вселената. Исках да разкривам на учениците не само логиката, но и красотата на математиката и другите точни науки. Освен това исках да го правя по начин, който би бил еднакво полезен за деца, които изучаваха даден предмет за първи път, и за възрастни, които желаеха да опреснят знанията си; за ученици, които се борят с домашните, и за възрастни, които се стараят да поддържат ума си активен и гъвкав.
Това, което държах да избегна, бяха потискащите занимания, които понякога се провеждаха в класните стаи – ученето наизуст и механичното ползване на формули, с които не се постигаше нищо по-трайно или смислено от добрата оценка на поредния изпит. По-скоро се надявах да помогна на учениците да съзрат връзките, прехода от един урок към друг; да изострят интуицията си така, че запознаването с материала, идея по идея, да може да прерасне в пълното овладяване на даден предмет. С две думи, исках да върна вълнението – дейното участие в учебния процес и естественото въодушевление, което го съпътства, – което традиционните учебни програми сякаш понякога смазват най-безжалостно.”