Фредерик Бегбеде с „Човекът, който плаче от смях“ (или поне така може да се тълкува изобразеният на корицата на книгата емотикон),  превод: Георги Ангелов, 272 стр., ИК „Колибри“, среща читателите отново с оригиналният си герой. Рекламист от “6.66 евро”, ловец на модели в “Помощ, помогнете” в трета творба, персонажът, алтер-егото на автора, се преобразява в хуморист, участник в сутрешно радиопредаване. В тази поредна блестяща сатира писателят, самият той с неоспорима склонност към хумористичното, разобличава „диктатурата на смеха“. Бегбеде описва едно общество, в което „смешното е задължително“ и осмива това, което нарича комикопопулизъм, практикуван от много негови събратя. Остроумно, но и с тъга  френският автор  превежда  читателя от безобидния хумор през иронията и сарказма, за да стигне до момента, когато “смехът със сълзи се превръща в смях през сълзи”.
 
Фредерик Бегбеде е  съвременен неуморим бунтар (непочтителен, самоироничен, саркастичен), симпатичен сноб, отявлен библиофил, язвителен до болка критик, разказвач, позьор и купонджия. Писателят учи политически науки в Париж, има диплома по маркетинг, упражнява професията си в нашумяла рекламна агенция, работи като публицист и телевизионен репортер. Литературните му подвизи са много и се отличават с елегантно безцеремонен стил, пикантен хумор, дръзки анализи на съвременното общество и ексцентрични равносметки. Творци като Мишел Уелбек, Брет Ийстън Елис и Джей МакАйнърни са повлияли върху артистичната му чувствителност. Сред най-известните произведения на Бегбеде се нареждат романите „Любовта трае три години“, „Windows on the World“, „Един френски роман“, който отнесе награда наградата „Рьонодо“ и, разбира се, „6.66 евро“, филмиран през 2007 г. под режисурата на Ян Кунен.
 
Откъс от „Човекът, който плаче от смях“  от Фредерик Бегбеде
 
“Казвам се Октав Паранго и съм на седемдесет и четири години след двадесет години. Току-що излязоха рейтингите: работя за най-слушаното във Франция сутрешно предаване. Пипълметрията изчисли аудиторията на „Франс Пюблик“ на 3,9 милиона слушатели. Тази сутрин водещият от 7 до 9 гордо представяше всеки участник. „А сега най-слушаната прогноза за времето във Франция“, „А сега най-слушаният икономист във Франция“, „Седнал съм до най-слушаната репортерка във Франция“, когато идва и моят ред, той продължава устремено, с лукаво намигване: „Следва страницата на Октав Паранго, най-слушания хуморист във Франция“. Трябваше да се усъмня – обикновено водещият е твърде пестелив на палаво затваряне на клепачите. Това внезапно съучастие издава нещо… Атмосферата е шеговита, ководещата се усмихва, всички изглеждат доволни. Защо ли трябваше да проваля всичко? Какво ми стана? Тази книга разказва за едно самопотопяване, което не засяга само мен, а по-скоро напомня на колективно жертвоприношение.
 
Крушението ми започна под звуковия фон на традиционен индийски фолклор, изпълняван от Рави Шанкар с хипнотично изящество, характеризиращо тъжното му свирене на цитра. Тази отнесена музика е способна да отпусне атмосферата на всяко стресиращо предаване. Става въпрос за откъс от концерта за Бангладеш, организиран от Джордж Харисън на „Медисън Скуеър Гардън“ през 1971 г.  – първия благотворителен концерт в историята на попмузиката. В разгара на кризата с флуоресцентните жилетки този хипарски фон трябваше да звучи като обнадеждаващо послание. След кратко мълчание най-накрая обявих по извития към слепналата ми уста микрофон:
 
– О, знам какво си мислите: Октав печели време. Октав не е подготвил нищо, Октав си е легнал много късно, Октав почти не е спал. Ами, ъъъ… днес положението е малко особено. Наистина написах суперблестяща хроника за флуоресцентните жилетки, но я загубих. Написах я на лист хартия, но го затрих някъде снощи, към три сутринта… в нов бар, който се казва „Меделин“… наистина – „Меделин“ на авеню „Марсо“.
 
Срещу мен Силвия Вийерд, медиен журналист, избухна в нервен смях. Хвана главата си с ръце, после избърса очите си и оправи кестенявите си коси с разперени пръсти, което при нея е начин да разсее страха. Притесняваше се за мен, защото знаеше, че казвам истината: противно на навиците си, не чета от лист хартия. От дясната ми страна Антонен Тарпенак отдалечи стола си на колелца, за да не бъде до мен на видеото. Облещи сините си очи, в които добронамереността бе заменена от WF. Що се отнася до Доминик Гомбровски (с кръглите очила, широката усмивка, XL фланелката на интелектуалец, на когото не му пука да се яви по пижама в офиса), той току-що бе приключил прегледа на печата, размахвайки както всеки ден ръце, захилен до уши. Луд беше по моите палячовщини. Мислеше, че се правя на ударен и бързо ще преобърна ситуацията. Скъпи Доминик, съжалявам, че те разочаровах.”