„Дядо ми имаше кехлибарена броеница. Когато седеше на стола си, без да чете, държеше я в ръцете си и бавно отброяваше по нея зърно след зърно. Наблюдавах го и си мислех, че навярно всяко зърно отбелязва някакъв спомен.“ Така започва „Броеница. Из гънките на паметта“ (348 стр., ИК „Колибри“, корица: Елена Бояджиева). Това е съкровищница приютила свидни отломки от паметта за рода и семейството на авторката, за детството и младостта ѝ, за исторически събития, пречупени от детските ѝ очи, за разнообразни случки от всекидневието на времето, в което е живяла, за жизнения облик на интересни хора, които е познавала. Оживяват картини от някогашна София, чуват се гласовете на Дора Габе, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Петър Динеков, Ангел Каралийчев, Тончо Жечев и други видни писатели и литературоведи. В хаотичната лента на спомените исторически-значимото и битово-всекидневното непринудено се преплитат, изграждайки облика на дадено време и многообразието на живота.
Чл.-кор. на БАН проф. д-р Милена Георгиева Цанева е родена през 1930 г. в София. Дъщеря на литературния критик акад. Георги Цанев и поетесата Пенка Цанева-Бленѝка, Цанева е сред най-изтъкнатите литературни историци и критици в областта на българската литература след Освобождението. Автор е на 14 книги и многобройни студии и статии, дълги години преподава в СУ „Св. Климент Охридски“, като в периода 1980–1993 г. тя е ръководител на Катедра по българската литература. Две десетилетия работи в Института за литература – БАН. В периода 1976–1990 г. е зам. главен редактор на списание „Литературна мисъл“.
Откъс от „Броеница. Из гънките на паметта“ от Милена Цанева
„Тази песен, изглежда, има предвид действителни лица, защото в Борован се знае, че от Кремена тук са дошли трима братя – Герго, Йото и Стоян, от които именно са произлезли сегашните родове Герговци, Йотовци и Стояновци, считащи се за братовчеди. Татко е от Герговци и ако беше верен на борованските обичаи, дори би трябвало фамилията му да е Герговски. За прадядо си знам само това, че се е наричал Цено. Но за естетическия вкус на баща ми „Цанев“ звучало по-добре от „Ценов“ и той предпочел да се подписва с бащиното си име. А баба ми Цона (дъщеря на Христо и Рада) е от рода Въловци, 8 които са си потомствени борованчани. Интересно, че на този род са му викали и „Българите“. Синовете и внуците на прадядо ми Христо дори се подписвали понякога с фамилията Български. Баща ми допускаше това да е спомен за прабългарски произход. Нали съществува мнение, че като селище Борован е съществувал още по време на Първото българско царство. Може и да фантазирам, но към това предположение ме навежда и един обичай, който според разказите на баба ми е бил запазен там до много късно – мъжете в Борован са носели косата си на плитка, сплетена на темето. По време на бабиното моминство още имало старомодни ергени, които се носели така. Първият мъж, който си отрязал плитката, бил моят прадядо Христо, бащата на баба, затова му викали „Христо Късия“. Това предположение ми дава основание и аз като Багряна да си представям някаква „прабаба тъмноока / в свилени шалвари и тюрбан“… Само че моята прабаба не е избягала с „чуждестранен светъл хан“, ами кротко си останала в борованското землище и в края на краищата правнучките ѝ хвърлили шалварите и облекли дълга бяла риза, върху която завързали тежък шарен „бръчник“ и дълга красива престилка, облеклото, което е носила баба ми и части от което находчиво бе използвала майка ми, за да уреди един уютен ъгъл около канапето в татковия кабинет.
Баба обичаше да ми разказва за миналото. Много назад във времето обаче не отиваше, най-много до четата на Христо Ботев, героя, който според нея не можел да бъде убит с обикновен куршум, убили го само когато излели за него куршум от жълтица. Разказваше за живота на село и най-вече за своето моминство, за това каква голяма любов са имали с дядо ми Цано, как се искали, въпреки че родовете им по някаква причина не били съгласни. Дядо гласели да го женят за друга мома. И баба много се гордееше с това каква съпротива е оказал той и колко вярно тя го е чакала да свърши войнишката си служба. С риск да мине за стара мома, въпреки че била хубава и харесвана, но вярно го чакала. Не се уморяваше да ми разказва за това. Тя беше малко по-възрастна от дядо, както е бил тогава обичаят на село. Оженили се и тя раждала 12 пъти, но изглежда, са имали някаква несъвместимост, защото много деца им се раждали мъртви, а други наскоро умирали. Осиновили и едно дете, останало сираче, то пък умряло като млада булка. Само две от децата им останали живи – татко и леля ми Цвета, тъй че баба и дядо много треперели над тях. Но в тези случаи и съдбата била милостива и на тези две деца дала ген на здрави и дълголетни хора…“
Чл.-кор. на БАН проф. д-р Милена Георгиева Цанева е родена през 1930 г. в София. Дъщеря на литературния критик акад. Георги Цанев и поетесата Пенка Цанева-Бленѝка, Цанева е сред най-изтъкнатите литературни историци и критици в областта на българската литература след Освобождението. Автор е на 14 книги и многобройни студии и статии, дълги години преподава в СУ „Св. Климент Охридски“, като в периода 1980–1993 г. тя е ръководител на Катедра по българската литература. Две десетилетия работи в Института за литература – БАН. В периода 1976–1990 г. е зам. главен редактор на списание „Литературна мисъл“.
Откъс от „Броеница. Из гънките на паметта“ от Милена Цанева
„Тази песен, изглежда, има предвид действителни лица, защото в Борован се знае, че от Кремена тук са дошли трима братя – Герго, Йото и Стоян, от които именно са произлезли сегашните родове Герговци, Йотовци и Стояновци, считащи се за братовчеди. Татко е от Герговци и ако беше верен на борованските обичаи, дори би трябвало фамилията му да е Герговски. За прадядо си знам само това, че се е наричал Цено. Но за естетическия вкус на баща ми „Цанев“ звучало по-добре от „Ценов“ и той предпочел да се подписва с бащиното си име. А баба ми Цона (дъщеря на Христо и Рада) е от рода Въловци, 8 които са си потомствени борованчани. Интересно, че на този род са му викали и „Българите“. Синовете и внуците на прадядо ми Христо дори се подписвали понякога с фамилията Български. Баща ми допускаше това да е спомен за прабългарски произход. Нали съществува мнение, че като селище Борован е съществувал още по време на Първото българско царство. Може и да фантазирам, но към това предположение ме навежда и един обичай, който според разказите на баба ми е бил запазен там до много късно – мъжете в Борован са носели косата си на плитка, сплетена на темето. По време на бабиното моминство още имало старомодни ергени, които се носели така. Първият мъж, който си отрязал плитката, бил моят прадядо Христо, бащата на баба, затова му викали „Христо Късия“. Това предположение ми дава основание и аз като Багряна да си представям някаква „прабаба тъмноока / в свилени шалвари и тюрбан“… Само че моята прабаба не е избягала с „чуждестранен светъл хан“, ами кротко си останала в борованското землище и в края на краищата правнучките ѝ хвърлили шалварите и облекли дълга бяла риза, върху която завързали тежък шарен „бръчник“ и дълга красива престилка, облеклото, което е носила баба ми и части от което находчиво бе използвала майка ми, за да уреди един уютен ъгъл около канапето в татковия кабинет.
Баба обичаше да ми разказва за миналото. Много назад във времето обаче не отиваше, най-много до четата на Христо Ботев, героя, който според нея не можел да бъде убит с обикновен куршум, убили го само когато излели за него куршум от жълтица. Разказваше за живота на село и най-вече за своето моминство, за това каква голяма любов са имали с дядо ми Цано, как се искали, въпреки че родовете им по някаква причина не били съгласни. Дядо гласели да го женят за друга мома. И баба много се гордееше с това каква съпротива е оказал той и колко вярно тя го е чакала да свърши войнишката си служба. С риск да мине за стара мома, въпреки че била хубава и харесвана, но вярно го чакала. Не се уморяваше да ми разказва за това. Тя беше малко по-възрастна от дядо, както е бил тогава обичаят на село. Оженили се и тя раждала 12 пъти, но изглежда, са имали някаква несъвместимост, защото много деца им се раждали мъртви, а други наскоро умирали. Осиновили и едно дете, останало сираче, то пък умряло като млада булка. Само две от децата им останали живи – татко и леля ми Цвета, тъй че баба и дядо много треперели над тях. Но в тези случаи и съдбата била милостива и на тези две деца дала ген на здрави и дълголетни хора…“