Издателство „Изток- Запад“  предоставя на своите читатели „Антология на класическия латиноамерикански разказ. Преводът и подборът са направени от Николай Тодоров. От 1870 до 1939 г е периодът, който обхваща различните епохи на появата на избраните творби, отразяващи развитието на новородените национални литератури в Новия свят. Е. А. Диас, Р. Барет, П. Паласио, Ф. Мочо, Г. Прието, М. Хименес, Ф. Гана са част имената на включените автори. Техните разкази носят оригинално, екзотично звучене, а колоритът им е обвързан с конкретна историческа действителност. Героите са разнолики, със собствен характер, всеки от тях може да бъде чудесен портрет или впечатляващ щрих към някое историческо събитие, но е завършен като образ единствено в съчетание с останалите. Историите са кътчета живот, които обединяват дивата прелест на земите, където блестят заскрежените чела на върховете на Андите, долавя се полъхът на пампата или тревожният среднощен глас на джунглата. Във всеки разказ се съсредоточават като в горчив плод първичните субстанции и дивият вкус на новооткритите, новозавладените и новоосвободените земи.
 
 
Откъс от разказа на Хоакин Виктор Гонсалес
 
„Моята първа библиотека
Ако трябва да допринеса за тази отечествена книга с истински въздействащ разказ за дълбоко лично преживяване, с разказ, изпаднал от дълбините на душата ми, за мен е нужно да се отдалеча от времето, в което живея, и да се върна в своя роден край, където бликат неизчерпаемите извори на спомена и трептят неповторимо хармоничните съзвучия, в които желая да вник­на: да се завърна към своето детство и към планинското си село, понеже там все още живеят гласове, които ме зоват, блуждаещи звуци, които ми отговарят, мимолетни сенки, които идват да ме посрещнат.
 
Бях много малък, но си спомням суматохата в цялото село, когато един ден като неочакван отговор пред копнежа и любопитството, разгорили се у съседите, се отвори голяма библиотека. Един малък оркестър, образувал се по всеобщо спонтанно желание, отрано се разположи пред входа на къщата. Деца на моята възраст и селяни от цялата околност се струпваха, щом дочуеха гръмката и весела музика, предшестваща благородни радости: надниквахме вътре, източили вратове, сякаш там беше затворена мистерия или голяма играчка за едно цяло село, прилично на дете.
 
Сетне започнаха да пристигат уважаваните личности, досто­почтените гости, облечени според етикета, с костюми, извадени да се проветрят подир много време, което им придаваше по-тежък и важен вид от обикновено. И когато вече бяха влезли (много, наистина много народ!), онези, останали отвън, започнаха да напират с такава сила, че трябваше да се позволи на всички дошли да влязат, понеже умираха от любопитство.
 
Тогава добре разбрах за какво става въпрос. Имаше вътре един господин, който винаги беше товарен с речите и говореше на всички публични церемонии, политически събирания и банкети, давани от губернатора – когато той идваше в селото да ни посети. Ще рече, произнасяше една от няколкото предварително подготвени речи. Обаче този път не изрече същото, което вече знаехме наизуст. Този път в името на националното правителство и на избрания за случая съвет идваше да предаде на селото първата обществена библиотека, основана на това място, за да се дири лъчът на истината и да се просвещават съзнанията, да се изучат правата на всяка личност, за да станем по-свободни.
 
На улицата се палеха хиляди фойерверки, оркестърът заглушаваше лиричните песни с грабващи токати и възгласите „да живее“, подхванати от някои от празнуващите, се разнасяха из дворовете и по улицата с механично единодушие; то обаче разпалваше всички, дори без човек да знае съвсем точно причината, докато най-сетне видяхме да изнасят на рамене една голяма табелка с позлатени букви и да я разполагат над входа. На нея пишеше:
Библиотека „Авеланеда“
 
С това кръщаване церемониалната част на тържеството достигаше своя връх и когато подканиха насъбралото се множество да влезе, се намърдах най-отпред, между нозете на предните редици, и останах смаян от удивление пред количеството книги, нещо невероятно според тогавашните ми представи.“
 
Хоакин Виктор Гонсалес може да се нарече „класически“ майстор на късия разказ. Литературното му наследство е огромно – 25 тома с над 13 000 страници. При все това той е автор на един-единствен сборник с кратка проза, озаглавен „Разкази“ (1894), съзвучен с някои от идеите на късния романтизъм и на реализма.
Произведенията му успяват да представят Аржентина и нейните жители от позицията на автор просветител и хуманист, познаващ традицията. Гонсалес работи с ясното съзнание за мисията си на първопроходец, но и запазва своята смирена отдаденост. Той познава историята на трудно извоюваната човешка свобода и целенасочено допринася за културното издигане на своята родина. Значимостта на Гонсалес като автор (приживе той е наричан „първия аржентински национален писател“) неизменно се съпровожда от спомена за неговия ярък човешки пример.