Кишот от Салман Рушди (превод: Надежда Розова, 472 стр., ИК „Колибри“) е безмилостно саркастичен, интелигентен и провокативен портрет на съвременната епоха, в която фактите често са неотличими от фикцията. Вдъхновен от класическото произведение на Сервантес, посредственият автор на шпионски романи Сам Дюшан създава образа на Кишот: възрастен търговски пътник, умопомрачен от прекомерното седене пред синия екран, който се влюбва отчаяно в телевизионната звезда Салма Р. В компанията на своя въображаем син Санчо, Кишот прекосява цяла Америка и с рицарска храброст преодолява трагикомичните опасности, пред които го изправя епохата на безграничните възможности. Паралелно на неговата история, писателят, създал Кишот, се изправя пред предизвикателствата на собствения си живот. По-дързък и ироничен от всякога спрямо популярната култура и нейната пагубна пошлост, Рушди повежда героите и читателите си на шеметно пътешествие из един свят на ръба на нравствения и духовен упадък.
 
Салман Рушди е британски писател от индийски произход, словесен художник със забележителна ерудиция, една от големите знаменитости в областта на литературата и критиката. Неговият многогодишен труд върху белия лист заклеймява всички форми на насилие и посегателствата върху свободата на словото. Носител на множество награди, Рушди е автор на романи, сборници с разкази и есета, детски книги и документални филми. Печели световно признание още с втория си роман „Среднощни деца“ (1981), за който е удостоен с наградата „Ман Букър“. През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. Във Великобритания Рушди получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература.
 
 
Откъс от „Кишот“ от Салман Рушди
 
“Преди време, на поредица от временни адреси в Съединените щати, живееше скиталец от индийски произход с напредваща възраст и изоставащи умствени способности, който поради слабостта си към тъпоумната телевизия прекарваше твърде много време от живота си на жълтеникавата светлина в евтини мотелски стаи, захласнато вперил поглед в екрана, вследствие на което получи специфична мозъчна увреда. Гледаше ненаситно сутрешни предавания, дневни предавания, нощни предавания, сапунки, ситкоми, филми по канал „Лайфтайм“, лекарски драми, полицейски сериали, поредици за вампири и зомбита, битови драми за домакини от Атланта, Ню Джърси, Бевърли Хилс и Ню Йорк, любовните истории и свадите на разглезени наследнички на хотелски магнати и на самозвани шахове, лудориите на персони, прочули се с небрежна голота, петнайсетте минути слава, полагащи се на млади индивиди с огромен брой последователи в социалните медии, защото са се сдобили чрез пластична хирургия с трета гърда или със забележителната си фигура след отстраняването на някое ребро, подражавайки на невъзможната форма на куклата Барби на компания „Мател“, или дори, още по-просто, заради способността им да уловят огромен шаран в живописна обстановка, облечени само по оскъдни прашки. Гледаше и кулинарни конкурси, кулинарни състезания, надпревари за спечелването на изгодно делово предложение, конкурси за професионален стаж, състезания между чудовищни, дистанционно управлявани превозни средства, модни конкурси, състезания за спечелване на любовта на свръхжелани ергени или неомъжени жени, бейзболни мачове, баскетболни мачове, футболни мачове, състезания по борба, баскетболни срещи, програми за екстремен спорт и разбира се, конкурси за красота. (Той не гледаше хокей. Човек с неговия етнически произход и тропически младини смяташе, че има един-единствен вид хокей, който в САЩ наричаха конкретно „хокей на трева“. Да се играе хокей на лед, според него беше не по-малко абсурдно от това да се карат зимни кънки на трева.)
 
Тъй като мислите му бяха почти изцяло заети с материала, получаван преди през електроннолъчевата тръба, а в новото време на плоските екрани – през течните кристали, плазмата и дисплеите с органичен светодиод, въпросният човек стана жертва на все по-масово психично разстройство, което замъглява и разсейва границата между истината и лъжата, затова все по-често беше неспособен да различи едното от другото, реалността от фиктивната реалност, и започваше да се мисли за естествен гражданин (и потенциален обитател) на въображаемия свят отвъд екрана, на който се бе посветил всецяло и който според непоклатимото му убеждение даваше на него, и следователно на всички останали, нравствените, социалните и практическите напътствия, според които трябва да живеят мъжете и жените. С течение на времето той потъваше все по-дълбоко в плаващите пясъци на онова, което бихме могли да определим като нереалното реално, и усещаше емоционална обвързаност с обитателите на онзи другия, по-яркия свят, принадлежността към който той смяташе, че му се полага по право – сякаш съвременна Дороти обмисля дали да не се премести за постоянно в страната Оз. Незнайно точно кога той разви нездрава поради своята едностранност страст към конкретен телевизионен персонаж – красивата, остроумна и обожавана госпожица Салма Р., увлечение, което той определяше напълно погрешно като любов. В името на тази така наречена любов човекът взе фанатичното решение да намери тази своя „любима“ от телевизионния екран във възвишената реалност с висока резолюция, която и да беше тя, обитавана от нея и подобните ѝ същества, и да спечели сърцето ѝ както с делата си, така и със своето благородство.”