Когато той си тръгна, изсветлих косите си и подредих мислите си. Нарязах на парчета очакванията си и зазидах надълбоко миналото си. Минало, в което и го имах, и го търсих, минало, в което ту идваше, ту изчезваше. Минало, в което маршрутите ни спорадично се разделяха от гордост, инат, колебания. Намирах лудостта му сред случайни лица, които профучаваха толкова скорострелно през живота ми, колкото бързи бяха колите им. Мълчанието му усещах през нощта, когато мислите ми се блъскаха като прокълнати между тясното пространство на дома ми.
Дали спрях да мисля за него – не помня, дали го забравих – не искам да се сещам. С годините ставах все по-придирчива, изискваща и безкомпромисна. За да притъпя чувството, че ще дойде момент, когато никой не ме иска, се омъжих насила. За някого. Някой, който нито исках, нито ми трябваше. Разведох се. Без сълзи, драми и последствия. Вътрешно се чувствах като изгаснала.
До онова наскоро, когато той, епизодичната сянка от миналото, ме потърси. Като всяко крайно разумно създание, силно исках да си счупя главата в тази неизживяна история. И веднъж завинаги да ми мине. Не исках да ми налива очаквания и да ме задължава с обещания, исках само да ми даде своето днес, друго не ми трябва. Ако е той, ще скъсим дистанцията, ще преглътнем обстоятелствата, ще заровим каквото е било и ще затворим дебелата книга на несбъднатото. Най-накрая ще чуем сърцето си. Ще намерим път, по който да вървим, ще създадем нашето щастие и няма да го наричаме утре, то ще бъде вълнуващо настояще. Ще го имаме онова повече, което никой досега не ни даде, а двамата толкова сме искали. Ще прекосяваме океани, ще тичаме през бурята и ще чакаме изгрева…нашият. Ще се опияняваме от бушуващите си страсти, ще изживеем онази емоция, която ни е липсвала през годините, която не сме намирали нито в хората, нито във вещите. Аз ще прекаля с разточителния шик, за да се къпя в погледи…неговите. Той ще експериментира хазартно, за да задоволи претенциозната ми същност. Ще инкрустираме дързостта си и ще празнуваме като за последно. Ще прекрачваме предели и граници и ще се борим за място под слънцето. Ще имаме себе си, фрапиращо луди и единствени. Ще се превърнем в спринтьори, за да ловим не хвърчила, а мечтите си. Накрая, когато се осмелим, изгладнелите от чакането ни сетива ще си прошепнат – ще бъде, да знаеш.