Издателство „Колибри“ отбелязва 170 години от рождението на Иван Вазов  с великолепния сборник „Софийски разкази“. Съставител и автор на предговора е проф. Милена Кирова.
 
„Софийски разкази“ (360 стр.) обхваща трийсет Вазови разказа със сюжети от столичния живот. Те представляват истинска хроника на събитията в българската столица от края на XIX – началото на XX век. Характерни за белетристичния подход на писателя са живият усет към характерни детайли, психологическото проникновение и склонността да се извеждат типични образи на тогавашната действителност. Разказите отразяват непосредствените впечатления на Вазов, който е обичал да се разхожда из улиците и околностите на София, понякога със съзнателното намерение да наблюдава поведението и нравите на новите столичани. Сборникът започва с „големия разказ“ (писателят съзнателно не го нарича повест въпреки неговите 90 страници) „Кардашев на лов“, който може да бъде приет за програмен текст на всички разкази. Мозаечната композиция, както и необичайната дължина дават възможност на Вазов да вмести почти всички мотиви и теми, които са били (и дори ще бъдат) разгърнати в сюжетите на неговите кратки „софийски“ разкази.
 
Всепризнатият български поет, писател и драматург Иван Вазов (1850–1921) е роден в Сопот в семейство на заможен търговец. През 1876 г. излиза първата му стихосбирка „Пряпорец и гусла“, последвана от „Тъгите на България“ (1877), „Избавление“ (1878), цикъла „Епопея на забравените“ (1881–1884) и други. Утвърждаването му като белетрист, започнало с мемоарите „Неотдавна“ (1881), е белязано от пет сборника с разкази, няколко повести, сред които „Немили-недраги“ (1883) и „Чичовци“ (1885), и романите „Под игото“ (1894, първия български роман) и „Нова земя“ (1896). Вазов се установява в София през пролетта на 1889 г. Тук той се посвещава на активна обществена и писателска дейност. В периода 1890–1905 г. усилено пише разкази, събрани в пет последователно издадени сборника: „Драски и шарки“ (два тома), „Видено и чуто“, „Пъстър свят“, „Утро в Банки“. В тях не е обособена група, наречена от самия автор „софийски разкази“, но значителна част от произведенията са на софийска тематика.
 
Иван Вазов създава образци във всички литературни жанрове и очертава жанровите граници в новата ни литература. До края на дните си останал верен на патриотичната и гражданската тематика, той е наречен Патриарх на българската литература и е признат за Народен поет.
 
Откъс  от „Една сцена“, „Софийски разкази“, Иван Вазов
 
„Пренасях се трети път, защото бездомните жители на българската столица се преместят постоянно от една къща на друга и са в своя род вечни номади, както катунарите и провинциалните чиновници в България. Всеки си представя уморителното зрелище на едно пренасяне. Хиляди и хиляди едри и ситни вещици, принадлежащи на стаите, на кухнята, на кабинета, на тялото и на душата; тия безбройни безименни и незначителни дреболии, които, нахвърляни хаотически на колата, приличат на един дрипав музей, съставен от битпазарски чудесии, но които съставят онова нещо, което ние наричаме комфорт; инструменти на ония хиляди мънички, невидими и лесно забравими блага в ежедневния живот, сборът на които според Смайлса прави земното, уви, несъвършеното земно щастие на разумния човек! Прочее пренасях се и това слово лесно ще обясни на читателя защо аз тоя ден позорно дезертирах из къщи, като оставих на други великомъченишката рол да ръководят костоломното преселение на моите мобили.“ Аз безцелно се лутах из улиците, именно из пресните нови улици, които пометоха вонещата софийска Палестиня, когато се озовах на Свети-Кралската площад. При камбанарията – куп хора. Те се бяха натрупали около нещо или някого. Любопитството е прилепчиво, както прозявката и политиката: аз тутакси приближих тълпата, заработих с лактите и си пробих път в живата стена. Тогава видях, че онова, което бе събрало толкова любопитни погледи, беше… Какво мислите, че беше? Един помазан от файтон човек? Един пълнокръвник, паднал от апоплексия? Или друго нещастие на човек или на животно? Уви – защото нещастията будят любопитството, както щастието – завистта. Или пък някоя нещастна мишка, хваната в капан?
Не, една жена избягала из своя!
…………………………………………………………………………………………………….
Като кривнах зад ближния завой, аз пак се обърнах и видях жените, че още гълчаха на първото си място. Вероятно и тях затрудняваше енигмата, същият страшен въпрос, по-страшен от всичките дамоклеви мечове, които висят над главата и на варварските, и на цивилизованите общества; въпросът, който никакви гениални умствувания на новата философия, никакви социални и политически преврати няма да го разрешат… И кой знае де е секретът на тая страшна дисхармония между двете половини на човешкия род? Дали не е в условията на живота, дали не е в степента на културността на тая чуковецка мадам Бовари, на тая българска госпожа Каренина, или е в историята на човечеството, или в други негли обстоятелства, или пък в подвижното и капризно като вълна човешко сърце?…
Да, въпрос страшен… Не вярвам и почтените ония софиянки да са го разрешили…
София, 14 септември 1890 г. “