Със своята „Кройцерова соната“ Толстой успява да разбуни обществото, като прокарва тезата, че всяка женитба води към нравствената гибел на съпрузите, за което жените са дори по-виновни от мъжете. Собствената му съпруга възприема драматично появата на тази творба, защото там Лев Николаевич не само обвинява жените във всички земни грехове, но и разкрива отблъскващи моменти от собствения си семеен живот.
…Самата аз почувствах със сърцето си, че тази повест е насочена срещу мен, че тя моментално ми нанесе рана, унизи ме в очите на целия свят и разруши последната любов между нас, споделя София Андреевна.
След дълги терзания тя решава да разкаже доста сходна история, само че видяна през очите на жената. Българското издание вече е факт, а преводът е дело на Ася Григорова.
Ако авторът на „Чия е вината?” (168 стр., ИК „Колибри“, художник на корицата: Люба Халева) беше друг, читателят щеше да види в нея само една увлекателна, добре написана история за любов и страст, ревност и разочарование. Младата Ана – момиче с идеалистична представа за света и силен стремеж към духовно развитие, се омъжва по любов за стария приятел на семейството княз Прозорски. Князът е богат, появяват се здрави и хубави деца, но огорченията и неудовлетворението на съпругата се трупат, а ревността на съпруга расте и стига до крайност… Сюжетът увлича, героите са обрисувани с психологическа убедителност и дълбочина, стилът е прекрасен. Само че тази приятна „женска“ повест е написана не от друг, а от съпругата на Лев Толстой, което я превръща в нещо много по-стойностно и значително. Тя е дръзкият отговор на София Андреевна на публикуваната през 1891 г. „Кройцерова соната“, която предизвиква „земетресение“ не само „сред четящия свят“, но и в душата на жена му. Множеството автобиографични елементи в „Чия е вината?“ са по-лесно доловими днес, когато знаем твърде много за сложните отношения в семейството на великия писател.
Когато написва своята повест, София Андреевна Толстая дори не прави опит да я публикува – тя ясно съзнава, че нейната творба разкрива прекалено много от семейния живот на обожавания в цяла Русия писател, и е достатъчно умна, за да не се съизмерва по талант с великия си съпруг. В един от дневниците си споделя, че повестта ѝ ще види бял свят едва след смъртта ѝ. Но е трябвало да минат повече от сто години, докато този текст бъде публикуван. Това става благодарение на изследователите от музея на Толстой в Москва. По онова време те подготвят за издаване всичко, написано от София Андреевна, като започват с най-интересното – „Чия е вината?“. За първи път повестта излиза в списание „Октябрь“ през 1994 г. За жалост, точно тогава обществено-политическият живот в Русия ври и кипи, дебелите списания губят читателите си и творбата на София Толстая остава незабелязана. Няколко години по-късно тя е отпечатана и в книга, а днес е превеждана с успех и на Запад, като например във Франция се превръща в литературно събитие.
Откъс от „Чия е вината?“ от София Толстая
„Вечерта дойде и Дмитрий Иванович, съсед по имение, русоляв блед студент с очила и разпуснати маниери. Без да се притеснява от ничие присъствие, Дмитрий Иванович през цялата вечер не се отдели от Ана. Двамата седяха на стъпалата пред верандата и четяха някаква книга, но Дмитрий Иванович непрекъснато прекъсваше четенето и разгорещено обясняваше на Ана системата на Дарвин.
Князът по принуда беше прикрепен към появилата се за чая Олга Павловна, като стрелкаше с поглед Ана и събеседника ѝ, тъй като и Наташа нямаше настроение и кой знае защо говореше неохотно с него.
Късно вечерта князът си замина, като каза, че на връщане от Петербург на всяка цена ще се отбие отново у Илменеви. На сбогуване той погледна злобно Дмитрий Иванович и уж случайно не му подаде ръка.
„Да, заради младостта му“, помисли си князът; и когато излезе от къщата на Илменеви и погледна към тъмното звездно небе, към потъмнялото езеро и тайнствената горска далнина по бреговете му, изпита чувството, че всичко на света внезапно угасна, че всяко щастие е останало някъде там, назад, потънало е в тази мистериозна нощ – и се ужаси.
„Аз и това момиченце, доскоро още дете, което съм носил на ръце – не, това е невъзможно!“ Дъхът му секна.
„Не може да бъде! Какво е това? Отново и за кой ли път все същото! Но не е същото, това е нещо ново!“ И отново пред него се появи Ана, и с въображението си той мислено разголваше и стройните ѝ крака, и гъвкавата ѝ, силна девствена снага.
„Ами очите! Черни като нощта, и ясни, правдиви… Що за същество е тя? Нещо съвсем особено. Но кога се случи това? Защо изведнъж си помислих, че не мога да живея без тези ясни очи, без този чист, весел и мил поглед?… Да, съвсем доскоро гледах тези момичета толкова спокойно и радостно… А сега?… Изведнъж видях, че тя е жена, че няма никой друг освен нея, и съм длъжен да овладея това дете, да, иначе не мога…“ Кръвта нахлу в главата на княза. Той затвори очи, за да си представи по-ясно Ана. Каретата се поклащаше по междуселския път и пътуването люлееше княза, като усилваше чувството му за нега и потребността му от наслади в тази чудна лятна нощ…“
…Самата аз почувствах със сърцето си, че тази повест е насочена срещу мен, че тя моментално ми нанесе рана, унизи ме в очите на целия свят и разруши последната любов между нас, споделя София Андреевна.
След дълги терзания тя решава да разкаже доста сходна история, само че видяна през очите на жената. Българското издание вече е факт, а преводът е дело на Ася Григорова.
Ако авторът на „Чия е вината?” (168 стр., ИК „Колибри“, художник на корицата: Люба Халева) беше друг, читателят щеше да види в нея само една увлекателна, добре написана история за любов и страст, ревност и разочарование. Младата Ана – момиче с идеалистична представа за света и силен стремеж към духовно развитие, се омъжва по любов за стария приятел на семейството княз Прозорски. Князът е богат, появяват се здрави и хубави деца, но огорченията и неудовлетворението на съпругата се трупат, а ревността на съпруга расте и стига до крайност… Сюжетът увлича, героите са обрисувани с психологическа убедителност и дълбочина, стилът е прекрасен. Само че тази приятна „женска“ повест е написана не от друг, а от съпругата на Лев Толстой, което я превръща в нещо много по-стойностно и значително. Тя е дръзкият отговор на София Андреевна на публикуваната през 1891 г. „Кройцерова соната“, която предизвиква „земетресение“ не само „сред четящия свят“, но и в душата на жена му. Множеството автобиографични елементи в „Чия е вината?“ са по-лесно доловими днес, когато знаем твърде много за сложните отношения в семейството на великия писател.
Когато написва своята повест, София Андреевна Толстая дори не прави опит да я публикува – тя ясно съзнава, че нейната творба разкрива прекалено много от семейния живот на обожавания в цяла Русия писател, и е достатъчно умна, за да не се съизмерва по талант с великия си съпруг. В един от дневниците си споделя, че повестта ѝ ще види бял свят едва след смъртта ѝ. Но е трябвало да минат повече от сто години, докато този текст бъде публикуван. Това става благодарение на изследователите от музея на Толстой в Москва. По онова време те подготвят за издаване всичко, написано от София Андреевна, като започват с най-интересното – „Чия е вината?“. За първи път повестта излиза в списание „Октябрь“ през 1994 г. За жалост, точно тогава обществено-политическият живот в Русия ври и кипи, дебелите списания губят читателите си и творбата на София Толстая остава незабелязана. Няколко години по-късно тя е отпечатана и в книга, а днес е превеждана с успех и на Запад, като например във Франция се превръща в литературно събитие.
Откъс от „Чия е вината?“ от София Толстая
„Вечерта дойде и Дмитрий Иванович, съсед по имение, русоляв блед студент с очила и разпуснати маниери. Без да се притеснява от ничие присъствие, Дмитрий Иванович през цялата вечер не се отдели от Ана. Двамата седяха на стъпалата пред верандата и четяха някаква книга, но Дмитрий Иванович непрекъснато прекъсваше четенето и разгорещено обясняваше на Ана системата на Дарвин.
Князът по принуда беше прикрепен към появилата се за чая Олга Павловна, като стрелкаше с поглед Ана и събеседника ѝ, тъй като и Наташа нямаше настроение и кой знае защо говореше неохотно с него.
Късно вечерта князът си замина, като каза, че на връщане от Петербург на всяка цена ще се отбие отново у Илменеви. На сбогуване той погледна злобно Дмитрий Иванович и уж случайно не му подаде ръка.
„Да, заради младостта му“, помисли си князът; и когато излезе от къщата на Илменеви и погледна към тъмното звездно небе, към потъмнялото езеро и тайнствената горска далнина по бреговете му, изпита чувството, че всичко на света внезапно угасна, че всяко щастие е останало някъде там, назад, потънало е в тази мистериозна нощ – и се ужаси.
„Аз и това момиченце, доскоро още дете, което съм носил на ръце – не, това е невъзможно!“ Дъхът му секна.
„Не може да бъде! Какво е това? Отново и за кой ли път все същото! Но не е същото, това е нещо ново!“ И отново пред него се появи Ана, и с въображението си той мислено разголваше и стройните ѝ крака, и гъвкавата ѝ, силна девствена снага.
„Ами очите! Черни като нощта, и ясни, правдиви… Що за същество е тя? Нещо съвсем особено. Но кога се случи това? Защо изведнъж си помислих, че не мога да живея без тези ясни очи, без този чист, весел и мил поглед?… Да, съвсем доскоро гледах тези момичета толкова спокойно и радостно… А сега?… Изведнъж видях, че тя е жена, че няма никой друг освен нея, и съм длъжен да овладея това дете, да, иначе не мога…“ Кръвта нахлу в главата на княза. Той затвори очи, за да си представи по-ясно Ана. Каретата се поклащаше по междуселския път и пътуването люлееше княза, като усилваше чувството му за нега и потребността му от наслади в тази чудна лятна нощ…“