В „Затрупана София“ от Кирил Христов, издателство „Кръг“ оживява духа на една отминала епоха. Чрез разказа за хората, сградите (балкончето на Вазов, къщата на Петко Каравелов…), площадите, улиците („Девическа“, “Солун“, Оборище“…), салоните, атмосферата в градската среда и извън нея, нравите (литературни и политически) на времето в края на 19 началото на 20 век, читателят се пренася в друга епоха. Епоха, осмислена и предадена от името на очевидец, пречупена през личната съдба и субективния поглед на поета, който според собствените му думи е уловил „съвсем малка част“ от „своите  преживявания“. Спомените на Кирил Христов са и мемоар, и просторно есе, и документ, и специфичен биографичен роман…Към която и категория да се причислят, едно е несъмнено – изложението вълнува, образова и подтиква към размисъл, към съпоставка с днешната родна действителност. Българският елит, страстите  на описаната епоха са представени увлекателно, с интригуваща фактология и образност. Кръгът „Мисъл“, д-р Кръстев, Иван Вазов, Петко Каравелов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Яворов, проф. Шишманов, Георги Кирков, Мара Белчева, г.жа Рачо Петрова и много други реални „герои“ прекосяват страниците на „Затрупана София“ и се „врязват“ в съзнанието на всеки „прекосил“ страниците на книгата. Срещите на Кирил Христов с неговите съвременници е представена с жив, ярък стил, който не спестява нелицеприятни истини, на моменти дръзко категоричен.
 
 Откъс от „Затрупана София“ от Кирил Христов
 
„Мара Белчева знаеше как години поред Пенчо ме е преследвал и рядко и много предпазливо споменаваше неговото име в нашите разговори. Аз не се отзовавах и неусетно минавах на друга тема. В писмата си тя ни веднъж не го вплете. И все пак по един много мъдър начин се опита да ни придобри, дълги години след неговата смърт. Когато през 1923 година излезе голямата Пенчова антология, издание на Министерството на народното просвещение, тя ми изпрати екземпляр с такъв надпис: „На великия поет Кирил Христов, когото Пенчо тъй много ценеше преди и после. Мара Белчева”. Бе ясно, че тя е била свидетелка на някои промени в мненията на Пенчо Славейков през последните години от живота му; че той е сполучвал пред нея да обуздае своята злоба към мене – може би, когато съм станал тема на разговор и пред П. Ю. Тодоров, който имаше най-силно чувство за справедливост от така наречената четворка, защото може би  беше във всеки миг от живота си поет. Кой знае дали това би пробило по-късно в писанията му. Не помня как се отзовах на почина на Мира. Навярно явните следи на вмешателство от страна на най-злобният български ценител на поезия, Боян Пенев, в това издание за мене навремето са обезценили констатацията на Мира Белчева и са ме накарали да не обърна достатъчно внимание на посвещението ѝ, дишащо най-хубаво намерение.“