Излезе „История с призраци“ от авторката на „Кралицата мълчи“ Лаура Фройденталер. Тази книга ѝ носи Европейска награда за литература през 2019 година и я нарежда сред най-интригуващите имена на съвременната австрийска проза.
„История с призраци“ (превод: Жанина Драгостинова, 200 стр., ИК „Колибри“ е разказ за засилващото се отчуждение, което много от нас в една или друга степен вече са преживели. От двайсет години Ан – преподавателка по пиано, живее с Томас. Двамата имат общи спомени и знаят как да тълкуват малките знаци, които всеки оставя за другия. Но отношенията им навлизат в осъзната криза на чувствата и неочаквано в живота на Ан се отваря чудовищна празнина. Попадайки в лабиринта на ревността, съзнанието й се изпълва с призраци и тя все по-трудно успява да отдели въображаемото от реалността.
 
„История с призраци“ наподобява музикална партитура, която отвежда все по-дълбоко в света на огледалните образи и фалшивите дъна, където се изгубват и границите на идентичността.
 
На 16 септември, сряда, от 18:00 ч. на фейсбук страницата на издателство „Колибри“ – Colibri Books книгоманите ще имат възможността за онлайн среща с Лаура Фройденталер.
 
Откъс „История с призраци“ от Лаура Фройденталер
 
“Ан чува как външната врата се отключва и отваря. Внимателно отново се затваря. Бравата се повдига бавно нагоре. Томас се навежда, якето му го издава, шумът от найлоновата материя. Той влиза в кухнята по чорапи, подът изскърцва. Прагът между коридора и кухнята пропуква, като че ли нещо се счупва. Ан чува пукането два пъти, после същото от вратата към кабинета на Томас. Сигурно отвътре се е подпрял на нея, за да не се отвори пак. Когато се влиза от кухнята в кабинета, погледът пада върху прозореца на дневната, пред който като статуя на Дева Мария в нишата стои Ан. Тя е с гръб към наблюдателя, лицето към стената. Но това не е стена. Ако зад тъмните прозорци в къщата отсреща се е изправил някой, той би могъл да наблюдава лицето на Ан. В скалните ниши на юг статуите на Дева Мария са защитени със стъкло, в краката им са поставени изкуствени цветя. Ан прави крачка назад и в този момент вижда отражението си. Бръчката между веждите. Опитва се да издърпа с пръсти слепоочията си встрани, сякаш разтяга бръчката по челото чак до косата, но без да вдига ръцете си. Излиза от апартамента за кратка разходка. Усеща студения въздух по прасците. В първата година от престоя си в чужбина като стипендиантка Ан всяка вечер се прибираше в стаята си, след като цял ден беше репетирала в консерваторията. Тъмнината ѝ харесваше и затова проточваше пътя си през града, който още не познаваше добре. Ако някой бар ѝ допаднеше, сядаше в него и си поръчваше кафе. Можеше да пие вечер кафе и въпреки това да заспи. Супермаркетът на ъгъла още е отворен. Може би Томас ще иска нещо да хапне. Като се прибира, той седи в кухнята. Нещо малко, казва. Ан му предлага спагети с песто. Хубаво песто, казва тя, една колежка сама го е правила. Изцежда спагетите и моли Томас да провери дали пармезанът става за ядене. Като го извади от опаковката, беше видяла едно петно върху му, което взе за мухъл. Томас поглежда сиренето. Че защо да не става за ядене? Навън може да се ходи и без качулка, казва Ан, прекрасно е. Не постъпваш разумно, отвръща Томас, вятърът е студен, ушите бързо се простудяват. Ан накланя глава встрани и вдига дясното си рамо към ухото. Глупости, казва тя и пуска рамото си. Идва пролет.
Господин Зейн се обади, казва Ан. Томас прокарва ръка по устата и брадичката си и казва, че това рядко е добър знак. Господин Зейн се грижи за къщата край езерото, когато Ан и Томас със седмици или дори с месеци не са там. Самият той живее малко по-нагоре на хълма. След като мина година, Ан и Томас му се довериха и му дадоха ключ, за всеки случай. Не, каза Ан, не е добър знак. В последните седмици било валяло толкова много, че водата проникнала в мазето. Зейн бил отводнил, но някой от тях двамата трябвало да иде там. В сряда, казва Ан, има само два часа лекции, би могла да ги премести друг ден, за да отпътува сутринта и да се върне вечерта. Не му е възможно да тръгне, казва Томас. Знам, съгласява се Ан. Тя не обича да се пазари с разни майстори, особено с тези от района край езерото, където всички говорят със силен диалект. Но теб те уважават, казва Томас, мен ме имат за някой богат фукльо от града. Какъвто си, усмихва се Ан. Томас казва, че се радва, дето и тя вижда нещата по този начин. Ан се разсмива. Просто тя можела да разбере гледната точка на майсторите. В сряда Ан потегля рано. На половината път завалява. Цяла зима не бяха ходили в къщата край езерото. И сега точно това се получи, мисли си Ан, но разбира се, ако бяха отскочили веднъж или два пъти за уикенда, нищо не би се променило при тези проливни дъждове и неуплътненото мазе. Господин Зейн чака под козирката на покрива заедно с мъжа от фирмата за отводняване, къщната врата е отворена. Такива порои по-рано не е имало, казват двамата и още че вятърът повалил половината гора. Водата е вече изпомпена, сега ще се поставят уреди, които да премахнат влагата от стените. Господин Зейн редовно ще наглежда дали всичко е наред и ще бъде тук, когато ще отстраняват уредите. Ан подписва някакви фактури. След като мъжът от отводнителната фирма си тръгва, тя още веднъж благодари на господин Зейн. Взима от колата уискито, което е донесла за него, както и квадратната кутия с малката торта „Захер“ за жена му. Тя ще се зарадва, казва господин Зейн. Ан затваря вратата след него. В кухнята намира малко кафе, достатъчно за една каничка. С чаша в ръка тръгва из къщата. Не дърпа пердетата на спалнята, спира се на вратата. Както винаги, е разпънала голям ленен чаршаф върху леглото и въпреки това ще открие вътре умрели насекоми, летящи мравки, дребни мушички. На горния етаж излиза на балкона. На места гората по склона е като покрита с пепел, толкова гъста е мъглата, която се е увила около върхарите. На Ан ѝ се приисква да отиде до скалната сцена, но вместо това измива чашата и каната за кафе. Ако тръгне сега, ще мине поне половината от пътя по светло. По навик посяга да спре топлата вода, която този път изобщо не беше пуснала.”