„Дзен будизмът е философия на настоящето. Човек трябва да живее в сегашния момент – не утре, не преди малко, а точно сега. Едва ли е случайно , че Джексън използваше така нареченото триъгълно нападение. Въпреки сложните си схеми, множествените пресечки и стотиците комбинации, то даваше уникалната възможност за свободна интерпретация. Всяка система е просто скеле. Тя е предпоставка за равновесие и поощрява всеки човек да реагира интуитивно на създалата се ситуация, да съществува в настоящия момент и да взема мълниеносни решения на базата на собствения си интелект и способности. Колкото повече навлизах в „Свещени обръчи“, толкова повече разбирах какво искаше да ми каже индианският треньор след мача в Пайн Ридж. За да станеш истински бърз, трябва да намалиш оборотите. Бързината сама по себе си не значи нищо, ако накрая води до загуба.
 
Ние всички носим метроном в себе си. Просто в глъчката ни става все по-трудно да го чуем. Макар и с голямо усилие, това не е невъзможно. Фил Джексън спечели 6 титли като треньор на Чикаго, пет с „Лейкърс“ и две като играч с „ Ню Йорк Никс“. В резюмето му има многобройни трофеи, награди и бестселъри. И всичко това го е постигнал, защото е знаел как да не бърза. В интерес на истината, той дори ходи бавно и спокойно, говори бавно и спокойно и живее бавно и спокойно. Истински дзен мастър. Което ме кара да се усмихвам, защото племето лакота му е дало възможно най-многозначителното индианско име…Бързия орел.
 
Племето пази ревниво традициите и историята си, но днес Фил Джексън вече се е превърнал в част от тях. Ако се заровите дълбоко-дълбоко в книгата му, ще откриете следната мисъл: „ За индианския воин всичко е свещено – дори врагът, защото вярва, че всяко нещо в живота е взаимносвързано. Индианецът не гледа на себе си като на отделна, изолирана от Вселената единица, а като част от цялото. Това е ценна концепция и в баскетбола“. Бързият орел бе открил, без да бърза, есенцията на магията на резбола далеч преди мен…Индианците лакота вярват в кръговрата на променящата се, но неумираща енергия във Вселената. Тя е мимолетна и вечна. Неуловима и вездесъща. Наричат я „свещения обръч на живота“.
 
Веднъж присъствах на огромно пау-уау, на което се бяха събрали почти всички племена в страната. Бях омагьосън от един от танците, в които участваха двайсетина души, напълно изгубени в диво въртящ се транс. Перата и носиите им, които някак си танцуваха повече от крайниците им, малко по малко изгубиха очертанията си и започнаха да пръскат пастелни импресии във въздуха. Танцьорите се превърнаха в щрихи. Ударите на барабаните сякаш пристигаха от самите недра на земята. Сега си давам сметка, че сигурно точно така е било. Не разбирах думите на песента, но усещах в нея вятъра на тези безбрежни земи, неговия безплътен бяг през високата до кръста трева, безкрайните хоризонти на прериите, залеза…опияняващото преклонение пред майката природа. Танцьори, музика и песен се превърнаха в едно. Нямаше правила – имаше само ритъм, обич и истина. След като се отърсих от хипнозата, попитах един от танцьорите за какво става дума в тази песен. Той отвърна:“За всичко, от което има смисъл“.
 
Тогава си казах, че трябва да запомня този отговор. Мислех си, че някой ден ще го напиша, но той вече беше написан във всяка гънка на времето. Толкова години се опитвах да проумея резбола, а истината е че той не беше нищо повече от танц. От тези, в които става дума за всичко, от което има смисъл.“