Проф. д-р Иво Ангелов Христов е роден е на 5 септември 1966 г. в Киев. Магистър по право и доктор по социология на правото на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2003). Доцент в катедра „Приложна и институционална социология“ във Философско-историческия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (2009), професор от 2016 г. Автор на четири монографии и множество научни статии. Депутат в 44. ОНС.
Можеше ли да се избегне катастрофата – политическа, икономическа, образователна, здравна…? „Прогресивният” модел на новото време, „свобода на словото“, стоково изобилие и „плурализъм“, легитимна истина на историята, парадоксите, масите, прогресивната общественост… За всичко това разсъждава проф. д-р Иво Ангелов Христов в най-новата си книга – “Не пожелахте да чуете”.
Откъс от „Не пожелахте да чуете“ от Иво Христов
“Интервю на Людмила Сугарева
Людмила Сугарева: Ако се съгласим, че преходът е обичайното състояние на материята и на духа, ерго – непреходно клише, тогава защо ругаем нашите последни 25 години; защо ги нарекохме историческо никъде, антракт, чакалня, а удоволствието от свободата къде е? В дебрите на нашите последни 25 години на мен ми е трудно обяснението, но вижте как завършват първите 25 години на излизане от Османската империя, сиреч първият ни преход – със скандала на премиера Рачо Петров и военния министър Михаил Савов, уличени в свръхвисоки комисиони от поръчка на бракувани патрони от унгарска фирма. Следва какво – осъждане на публикувалия информацията журналист. Да ви звучи познато? Тогава? Днес в обясненията на това трудно поносимо време преход да се доверим на социолога доц. Иво Христов. Аз съм Людмила Сугарева. Добро утро, дами и господа.
Доцент Христов, наричате прехода наукоподобен оксиморон. Защо? Да припомня: оксиморон е свързване на думи и понятия, които автоматически се изключват.
Иво Христов: Това е нещо като „дървен камък“, да речем.
ЛС: Да, или „бързай бавно“.
ИХ: Да, „бързай бавно“ или пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Това е идеологизирано понятие и елемент от една по-голяма психо-историческа и психо-ментална матрица, която трябва да ни обясни, че разрушавайки старото общество, ние всъщност се придвижваме в някаква въображаема възходяща линия и в този смисъл прехождаме от точка А към точка Б, тоест към поредното светло бъдеще и всички несгоди в рамките на този процес, на това движение се схващат като временни неудачи, които обаче са обезпечени от постиганата и целената светла перспектива. Нещо като при комунизма в предишните 45 години, даже някой не особено умен „гений“ беше написал тогава един плакат, че комунизмът е нашият хоризонт, без да знае, че хоризонтът винаги е мислената линия, която не можеш да стигнеш.
ЛС: И по-нататък.
ИХ: Да… Та нещо такова е и с прехода. Той си беше произведен от съответните задокеански и тукашни мозъчни центрове. Така наречената наука транзитология, тоест „преходология“, буквален превод от английски и от латински, трябваше да ни обясни „научно“, че става въпрос за закономерен процес от придвижването от едно към друго състояние.
ЛС: И по принцип нали преходът е обичайно състояние на материята и на духа? По принцип.
ИХ: По принцип няма такова нещо. По принцип природата не познава такова състояние и въобще цялата идея за прогреса, за развитието, разбирано като движение от някакво по-лошо състояние към някакво по-добро, е типичен модернистки мит, просвещенски мит, както пише доктор Асен Игнатов във „Философия на историята“. Това е много важен прогресистки мит, който трябва да обезпечи задачите на модерността.
ЛС: Добре. Защо описваме, разказваме прехода, а някак си ни е трудно да го обясним? Не го обясняваме.
ИХ: Защото не можеш да обхванеш необятното, казва Козма Прутков поради същата причина. Защото зад идеологическата рамка се крие всъщност друга действителност. Специално в българския случай, но не само в България, под преход всъщност разбираме ужасяващия процес на деградация на едно относително модерно общество, каквото беше българското до 1989–1990 г. и сриването му обратно в бездната на Третия свят. Ние преживяваме, и това не са силни думи, четвърта и според мен последна национална катастрофа, след което няма да има пета поради липса на субект.”
Можеше ли да се избегне катастрофата – политическа, икономическа, образователна, здравна…? „Прогресивният” модел на новото време, „свобода на словото“, стоково изобилие и „плурализъм“, легитимна истина на историята, парадоксите, масите, прогресивната общественост… За всичко това разсъждава проф. д-р Иво Ангелов Христов в най-новата си книга – “Не пожелахте да чуете”.
Откъс от „Не пожелахте да чуете“ от Иво Христов
“Интервю на Людмила Сугарева
Людмила Сугарева: Ако се съгласим, че преходът е обичайното състояние на материята и на духа, ерго – непреходно клише, тогава защо ругаем нашите последни 25 години; защо ги нарекохме историческо никъде, антракт, чакалня, а удоволствието от свободата къде е? В дебрите на нашите последни 25 години на мен ми е трудно обяснението, но вижте как завършват първите 25 години на излизане от Османската империя, сиреч първият ни преход – със скандала на премиера Рачо Петров и военния министър Михаил Савов, уличени в свръхвисоки комисиони от поръчка на бракувани патрони от унгарска фирма. Следва какво – осъждане на публикувалия информацията журналист. Да ви звучи познато? Тогава? Днес в обясненията на това трудно поносимо време преход да се доверим на социолога доц. Иво Христов. Аз съм Людмила Сугарева. Добро утро, дами и господа.
Доцент Христов, наричате прехода наукоподобен оксиморон. Защо? Да припомня: оксиморон е свързване на думи и понятия, които автоматически се изключват.
Иво Христов: Това е нещо като „дървен камък“, да речем.
ЛС: Да, или „бързай бавно“.
ИХ: Да, „бързай бавно“ или пиша ти бавно, защото знам, че не можеш да четеш бързо. Това е идеологизирано понятие и елемент от една по-голяма психо-историческа и психо-ментална матрица, която трябва да ни обясни, че разрушавайки старото общество, ние всъщност се придвижваме в някаква въображаема възходяща линия и в този смисъл прехождаме от точка А към точка Б, тоест към поредното светло бъдеще и всички несгоди в рамките на този процес, на това движение се схващат като временни неудачи, които обаче са обезпечени от постиганата и целената светла перспектива. Нещо като при комунизма в предишните 45 години, даже някой не особено умен „гений“ беше написал тогава един плакат, че комунизмът е нашият хоризонт, без да знае, че хоризонтът винаги е мислената линия, която не можеш да стигнеш.
ЛС: И по-нататък.
ИХ: Да… Та нещо такова е и с прехода. Той си беше произведен от съответните задокеански и тукашни мозъчни центрове. Така наречената наука транзитология, тоест „преходология“, буквален превод от английски и от латински, трябваше да ни обясни „научно“, че става въпрос за закономерен процес от придвижването от едно към друго състояние.
ЛС: И по принцип нали преходът е обичайно състояние на материята и на духа? По принцип.
ИХ: По принцип няма такова нещо. По принцип природата не познава такова състояние и въобще цялата идея за прогреса, за развитието, разбирано като движение от някакво по-лошо състояние към някакво по-добро, е типичен модернистки мит, просвещенски мит, както пише доктор Асен Игнатов във „Философия на историята“. Това е много важен прогресистки мит, който трябва да обезпечи задачите на модерността.
ЛС: Добре. Защо описваме, разказваме прехода, а някак си ни е трудно да го обясним? Не го обясняваме.
ИХ: Защото не можеш да обхванеш необятното, казва Козма Прутков поради същата причина. Защото зад идеологическата рамка се крие всъщност друга действителност. Специално в българския случай, но не само в България, под преход всъщност разбираме ужасяващия процес на деградация на едно относително модерно общество, каквото беше българското до 1989–1990 г. и сриването му обратно в бездната на Третия свят. Ние преживяваме, и това не са силни думи, четвърта и според мен последна национална катастрофа, след което няма да има пета поради липса на субект.”