От няколко десетилетия Харуки Мураками е съвършеният посланик на Япония – книгите му са литературни събития за Америка и Европа и се продават в милионни тиражи. Той е носител на няколко световни литературни награди, изтъкнат преводач и „маниак” на тема джаз. Последното навярно обяснява ониризма и полифоничната красота на произведенията му. „Гардиън“ определя автора на „Спутник, моя любов“, „Норвежка гора“ и „Кафка на плажа” като един от най-авторитетните представители на постмодернизма. Сборниците с разкази „Мъже без жени” и „Изчезването на слона” са свидетелство, че неговият талант вирее в различни жанрове. След мистериозното „Преследване на дива овца“ неотдавна „Колибри“ преиздаде и „На юг от границата, на запад от слънцето“ – затрогващ и честен размисъл за природата на любовта, дестилиран в произведение с кристалната яснота на кратък разказ.
На 25 юни „Колибри“ предлага ново издание на „Танцувай, танцувай, танцувай” от култовия японски писател.
Aко Кафка се озове в плен на роман, написан от Реймънд Чандлър, а след това придобие и чувство за хумор, в резултат може би ще заговори с гласа на неназования главен герой от книгата на Мураками – „Танцувай, танцувай, танцувай” (превод: Емилия Л. Масларова, 404 стр.). Творбата е разтърсващо продължение на „Преследване на дива овца“, в което авторът развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност. Трийсет и четири годишният объркан писател на свободна практика все така търси и все така продължава да не намира щастието. Разведен, разочарован и зарязан от предишните си любовници, той се озовава в странен хотел, откъдето преди време внезапно е изчезнала една от жените, които е обичал. Сънищата, в които тя му се явява, го отвеждат до две загадки – едната метафизична (как да преживеем непреживяемото), а другата напълно реална (убийство на момиче). Читателят ще се наслади отново на всички отлики на големия талант на Мураками: неспокойни и чувствителни образи, тревожна смяна на реалности, копринени изрази, впрегнати в шеметната инерция на влакче на ужасите.
Откъс от Танцувай, танцувай, танцувай от Харуки Мураками
“Хотелът изобщо не е трябвало да се строи точно на това място. Ето коя беше първата грешка и оттам нататък всичко се беше объркало още повече. Като накриво закопчано копче на риза – колкото и да се опитваш да оправиш нататък, само създаваш поредната красива – да не кажа изискана – бъркотия. Нищо в него не изглеждаше наред. Опиташ ли се да погледнеш нещо, ще усетиш, че си наклонил с няколко градуса глава. Не дотолкова, че да те заболи или да ти се стори кой знае колко странно. Знае ли човек? Нищо чудно да свикнеш да гледаш нещата под този ъгъл (но свикнеш ли, вече няма да си в състояние да гледаш света, без да изкривиш глава).
Ето какво представляваше хотел „Делфин“. Липсваше му обикновеност. Бъркотиите се трупаха до точката на пресищане, след която си обречен в не толкова далечно бъдеще да бъдеш погълнат от водовъртежа на времето. Всеки го виждаше още от пръв поглед. Окаяно място, злочесто като трикрако черно псе, намокрено до кости от декемврийски дъжд. Тъжни хотели със сигурност има навсякъде, но „Делфин“ беше нещо по-различно. Хотел „Делфин“ беше жалък по идея. Хотел „Делфин“ беше трагичен.
И така, разбира се от само себе си, че ако не броим клетите нищо неподозиращи души, които случайно са се озовали в него, никой не би решил по своя воля да отседне там. Сградата нямаше нищо общо с името си (лично аз, чуя ли „Делфин“, си представям снежнобял като паста хотел на Егейско море) и ако не беше надписът отпред, човек изобщо нямаше да се досети, че това е хотел. Дори с надписа и с месинговата табела на входа той трудно се вписваше в представите за хотел. Всъщност приличаше на музей. На странен музей, където хора със странно любопитство могат да се промъкнат, за да разгледат странните експонати.
Което, честно казано, не беше далеч от истината. Хотелът си беше отчасти и музей. Но, питам аз, кой ще поиска да отседне в такъв хотел? Който освен хотел е и нещо като мощехранителница с тъмни коридори, задръстени с препарирани овце, проскубани руна, проядени от мухъл книжа и излинели фотографии? С ъгли, затлачени с несбъднати мечти?”
На 25 юни „Колибри“ предлага ново издание на „Танцувай, танцувай, танцувай” от култовия японски писател.
Aко Кафка се озове в плен на роман, написан от Реймънд Чандлър, а след това придобие и чувство за хумор, в резултат може би ще заговори с гласа на неназования главен герой от книгата на Мураками – „Танцувай, танцувай, танцувай” (превод: Емилия Л. Масларова, 404 стр.). Творбата е разтърсващо продължение на „Преследване на дива овца“, в което авторът развихря до крайност таланта си на брилянтен разказвач. Но свенливата сдържаност и лекомислието тук отстъпват място на жизнеутвърждаваща лиричност. Трийсет и четири годишният объркан писател на свободна практика все така търси и все така продължава да не намира щастието. Разведен, разочарован и зарязан от предишните си любовници, той се озовава в странен хотел, откъдето преди време внезапно е изчезнала една от жените, които е обичал. Сънищата, в които тя му се явява, го отвеждат до две загадки – едната метафизична (как да преживеем непреживяемото), а другата напълно реална (убийство на момиче). Читателят ще се наслади отново на всички отлики на големия талант на Мураками: неспокойни и чувствителни образи, тревожна смяна на реалности, копринени изрази, впрегнати в шеметната инерция на влакче на ужасите.
Откъс от Танцувай, танцувай, танцувай от Харуки Мураками
“Хотелът изобщо не е трябвало да се строи точно на това място. Ето коя беше първата грешка и оттам нататък всичко се беше объркало още повече. Като накриво закопчано копче на риза – колкото и да се опитваш да оправиш нататък, само създаваш поредната красива – да не кажа изискана – бъркотия. Нищо в него не изглеждаше наред. Опиташ ли се да погледнеш нещо, ще усетиш, че си наклонил с няколко градуса глава. Не дотолкова, че да те заболи или да ти се стори кой знае колко странно. Знае ли човек? Нищо чудно да свикнеш да гледаш нещата под този ъгъл (но свикнеш ли, вече няма да си в състояние да гледаш света, без да изкривиш глава).
Ето какво представляваше хотел „Делфин“. Липсваше му обикновеност. Бъркотиите се трупаха до точката на пресищане, след която си обречен в не толкова далечно бъдеще да бъдеш погълнат от водовъртежа на времето. Всеки го виждаше още от пръв поглед. Окаяно място, злочесто като трикрако черно псе, намокрено до кости от декемврийски дъжд. Тъжни хотели със сигурност има навсякъде, но „Делфин“ беше нещо по-различно. Хотел „Делфин“ беше жалък по идея. Хотел „Делфин“ беше трагичен.
И така, разбира се от само себе си, че ако не броим клетите нищо неподозиращи души, които случайно са се озовали в него, никой не би решил по своя воля да отседне там. Сградата нямаше нищо общо с името си (лично аз, чуя ли „Делфин“, си представям снежнобял като паста хотел на Егейско море) и ако не беше надписът отпред, човек изобщо нямаше да се досети, че това е хотел. Дори с надписа и с месинговата табела на входа той трудно се вписваше в представите за хотел. Всъщност приличаше на музей. На странен музей, където хора със странно любопитство могат да се промъкнат, за да разгледат странните експонати.
Което, честно казано, не беше далеч от истината. Хотелът си беше отчасти и музей. Но, питам аз, кой ще поиска да отседне в такъв хотел? Който освен хотел е и нещо като мощехранителница с тъмни коридори, задръстени с препарирани овце, проскубани руна, проядени от мухъл книжа и излинели фотографии? С ъгли, затлачени с несбъднати мечти?”