Депресия. Тревожност. Хронична болка. Фобии. Натрапчиви мисли. Много често причините за горните състояния не могат да се обяснят с непосредствения ни житейски опит или с химичен дисбаланс на мозъка.
Последните научни изследвания потвърждават това, което мнозина вече знаят: травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни. Поколение след поколение възпроизвежда определени модели – алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости… Сякаш сме обречени да повтаряме грешките на своите предшественици. Да преживяваме като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът, получил травмата, е починал или историята му е била забравена, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.
Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за тази мрачна наследственост? Разработените от Уолин инструменти дават възможност да стигнем до страховете и тревогите, надничащи зад думите, поведението и физическите ни симптоми. Техниките за изработване на генограма, или разширено родословно дърво, създават карта на преживяванията, връщайки ни поколения назад.
„Не всичко започва от теб“, издателство “Изток-Запад”, е трансформиращ подход към разрешаването на дългогодишни проблеми и трудности, които в много случаи не се повлияват от традиционна терапия и лекарства. Пионер в областта на наследствената травма, Марк Уолин работи като индивидуален и групов терапевт повече от двадесет години.
Откъс от „Не всичко започва от теб“ от Марк Уолин
“Една добре документирана и позната на мнозина характеристика на травмата е неспособността ни да изложим ясно какво се е случило. В подобни моменти не само губим ума и дума, но сякаш нещо става и с паметта ни. По време на травматичен инцидент мисловният ни процес става дотолкова хаотичен и объркан, че дори преставаме да разпознаваме спомените като свързани с въпросното събитие. Вместо това фрагменти от спомени под формата на разпокъсани образи, телесни усещания и думи биват съхранени в подсъзнанието, откъдето по-късно могат да бъдат активирани от всяко нещо, което дори слабо ни напомня за първоначалния инцидент. И щом това стане, сякаш някой натиска невидимо копче за повторение и ние отново изживяваме първоначалната травма в ежедневието. Подсъзнателно реагираме на определени хора, събития или ситуации по стари, познати начини, които са отзвук от миналото.
Зигмунд Фройд идентифицира този модел преди повече от сто години. Травматичното възстановяване – или „компулсивното повторение“ на събитията, както той го нарича – е опит на подсъзнанието да превърти отново същата случка, за да можем този път да „оправим нещата“. Именно този подсъзнателен импулс да съживяваме минали събития е един от механизмите, чрез който семействата предават неизлекуваните травми на бъдещите поколения.
Съвременникът на Фройд – Карл Юнг, също вярва, че онова, което остава в подсъзнанието, не изчезва, а по-скоро се появява в живота ни под формата на съдба или участ. Всичко неосъзнато, твърди той, се преживява като предопределеност. С други думи, докато не анализираме в светлината на съзнанието нашите подсъзнателни модели, ние сме осъдени да ги повтаряме. И Фройд, и Юнг отбелязват, че онова, което ни е трудно да проумеем или преживеем, не изчезва просто така, а минава на съхранение в подсъзнанието.
Двамата учени забелязват още, че фрагменти от блокирани, потиснати или сподавени спомени и чувства изплуват в думи, жестове и постъпки на техните пациенти. Десетилетия наред след тяхното откритие терапевтите продължават да забелязват издайнически знаци като грешки на езика, повтарящи се произшествия или сънища, които хвърлят светлина върху сфери от живота, за които техните клиенти не говорят и дори не мислят.
Напредъкът в технологиите за записване на мозъчни изображения вече позволява на учените да разгадаят кои мозъчни и телесни функции „дават засечка“, или отказват, в моменти на превъзбуда. Бесел ван дер Колк е нидерландски психиатър, известен с проучванията си върху посттравматичния стрес. Той обяснява, че по време на травма центърът на речта изключва, както и средният префронтален кортекс – онази част от мозъка, която отговаря за изживяването на настоящия момент. Той описва безмълвния ужас на травмата като състояние, в което човек изгубва ума и дума. В моменти на опасност това се случва често, тъй като тогава мозъчните пътища на спомените са блокирани.
„Когато хората си припомнят травматично преживяване – заявява той, – функцията на предните дялове на мозъка им се влошава, в резултат на което настъпват затруднения в мисленето и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на другите какво точно се е случило.“
Но не всичко остава в забрава: след травматичното събитие откъслечни думи, образи и импулси изплуват и започват да изграждат тайния език на страданието, което носим със себе си. Нищо не се губи. Просто парчетата са били разместени.
Нови тенденции в психотерапията вече включват личните травми в семейната и социалната история на индивида, превръщайки ги в част от една по-голяма картина. Трагедиите от различен характер и с различен интензитет – като изоставянето, самоубийството и войната или ранната смърт на дете, родител, брат или сестра, могат да предизвикат шокови вълни на страдание у няколко поколения напред. Неотдавнашни открития в сферата на клетъчната биология, невробиологията, епигенетиката и психологията на развитието изтъкват колко важно е да се върнем най-малко три поколения назад в семейната история, за да разберем механизма зад модела на травмата и страданието, които се повтарят в рамките на семейството.”
Последните научни изследвания потвърждават това, което мнозина вече знаят: травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на друго. Стресът, преживян от родителите, бабите и дядовците и дори по-далечен роднина, е закодиран в гените ни. Поколение след поколение възпроизвежда определени модели – алкохолизъм, депресия, агресивност, зависимости… Сякаш сме обречени да повтаряме грешките на своите предшественици. Да преживяваме като свои чужди емоции, страдание и стрес. Дори ако човекът, получил травмата, е починал или историята му е била забравена, споменът и чувствата продължават да живеят в потомците и да определят тяхното емоционално и физическо състояние.
Има ли изход? Как да се справим, когато дори не си даваме сметка за тази мрачна наследственост? Разработените от Уолин инструменти дават възможност да стигнем до страховете и тревогите, надничащи зад думите, поведението и физическите ни симптоми. Техниките за изработване на генограма, или разширено родословно дърво, създават карта на преживяванията, връщайки ни поколения назад.
„Не всичко започва от теб“, издателство “Изток-Запад”, е трансформиращ подход към разрешаването на дългогодишни проблеми и трудности, които в много случаи не се повлияват от традиционна терапия и лекарства. Пионер в областта на наследствената травма, Марк Уолин работи като индивидуален и групов терапевт повече от двадесет години.
Откъс от „Не всичко започва от теб“ от Марк Уолин
“Една добре документирана и позната на мнозина характеристика на травмата е неспособността ни да изложим ясно какво се е случило. В подобни моменти не само губим ума и дума, но сякаш нещо става и с паметта ни. По време на травматичен инцидент мисловният ни процес става дотолкова хаотичен и объркан, че дори преставаме да разпознаваме спомените като свързани с въпросното събитие. Вместо това фрагменти от спомени под формата на разпокъсани образи, телесни усещания и думи биват съхранени в подсъзнанието, откъдето по-късно могат да бъдат активирани от всяко нещо, което дори слабо ни напомня за първоначалния инцидент. И щом това стане, сякаш някой натиска невидимо копче за повторение и ние отново изживяваме първоначалната травма в ежедневието. Подсъзнателно реагираме на определени хора, събития или ситуации по стари, познати начини, които са отзвук от миналото.
Зигмунд Фройд идентифицира този модел преди повече от сто години. Травматичното възстановяване – или „компулсивното повторение“ на събитията, както той го нарича – е опит на подсъзнанието да превърти отново същата случка, за да можем този път да „оправим нещата“. Именно този подсъзнателен импулс да съживяваме минали събития е един от механизмите, чрез който семействата предават неизлекуваните травми на бъдещите поколения.
Съвременникът на Фройд – Карл Юнг, също вярва, че онова, което остава в подсъзнанието, не изчезва, а по-скоро се появява в живота ни под формата на съдба или участ. Всичко неосъзнато, твърди той, се преживява като предопределеност. С други думи, докато не анализираме в светлината на съзнанието нашите подсъзнателни модели, ние сме осъдени да ги повтаряме. И Фройд, и Юнг отбелязват, че онова, което ни е трудно да проумеем или преживеем, не изчезва просто така, а минава на съхранение в подсъзнанието.
Двамата учени забелязват още, че фрагменти от блокирани, потиснати или сподавени спомени и чувства изплуват в думи, жестове и постъпки на техните пациенти. Десетилетия наред след тяхното откритие терапевтите продължават да забелязват издайнически знаци като грешки на езика, повтарящи се произшествия или сънища, които хвърлят светлина върху сфери от живота, за които техните клиенти не говорят и дори не мислят.
Напредъкът в технологиите за записване на мозъчни изображения вече позволява на учените да разгадаят кои мозъчни и телесни функции „дават засечка“, или отказват, в моменти на превъзбуда. Бесел ван дер Колк е нидерландски психиатър, известен с проучванията си върху посттравматичния стрес. Той обяснява, че по време на травма центърът на речта изключва, както и средният префронтален кортекс – онази част от мозъка, която отговаря за изживяването на настоящия момент. Той описва безмълвния ужас на травмата като състояние, в което човек изгубва ума и дума. В моменти на опасност това се случва често, тъй като тогава мозъчните пътища на спомените са блокирани.
„Когато хората си припомнят травматично преживяване – заявява той, – функцията на предните дялове на мозъка им се влошава, в резултат на което настъпват затруднения в мисленето и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на другите какво точно се е случило.“
Но не всичко остава в забрава: след травматичното събитие откъслечни думи, образи и импулси изплуват и започват да изграждат тайния език на страданието, което носим със себе си. Нищо не се губи. Просто парчетата са били разместени.
Нови тенденции в психотерапията вече включват личните травми в семейната и социалната история на индивида, превръщайки ги в част от една по-голяма картина. Трагедиите от различен характер и с различен интензитет – като изоставянето, самоубийството и войната или ранната смърт на дете, родител, брат или сестра, могат да предизвикат шокови вълни на страдание у няколко поколения напред. Неотдавнашни открития в сферата на клетъчната биология, невробиологията, епигенетиката и психологията на развитието изтъкват колко важно е да се върнем най-малко три поколения назад в семейната история, за да разберем механизма зад модела на травмата и страданието, които се повтарят в рамките на семейството.”