От 50 000 и повече години аборигените – коренното население на Австралия, най-древните жители на света, обитават Terra Australia, Южната земя, най-стария континент на света, а първите бели хора – холандски мореплаватели – попадат на острова едва в началото на ХVII век. Смята се, че е възможно тогавашното население да е било от 500 000 до 1–2 милиона души. Черните хора, както аборигените наричат себе си, са живели на групи и кланове, вероятно по 200–250 на брой, говорили са на около 250 езика и са променяли местопребиваването си според сезоните в търсене на храна.
 
Отделните групи аборигени са имали своя култура и свои вярвания и разказвали предавани от човек на човек стари истории от далечното минало – от така нареченото Време на сънищата или Време на сътворението, когато смятали, че е бил създаден светът.
 
В Австралия може да се видят стотици скални и пещерни рисунки и релефи, рисунки с точици или в няколко цвята – жълт (като слънцето), кафяв (като почвата), червен (като пясъка в пустинята) и бял (като белите облаци), – направени през вековете от местните жители. Не по-малко цветни са и разказите от устната култура на черните хора, записани от фолклористи и изследователи, необикновени и отличаващи се от повечето приказки и легенди, които познаваме. Странни като бумеранга, който съществува само в Австралия, и като торбестите животни, почти непознати другаде.
 
Откъс „Времето на сънищата“ с илюстрации от Борис Стоилов, издателство “Изток-Запад”
 
“Кучетата на Балу
 
Една нощ Балу месечината се вгледала в земята да види дали някой не се движи. През времето, когато земните хора спели, тя си играела със своите кучета. Наричала ги кучета, но на земята им казвали змии. Били три: черната змия, тигровата змия и тайпанът.
Балу видяла десетина черни души, които прекосявали един поток, и им извикала:
– Стойте! Пренесете моите кучета през потока!
Ала макар да харесвали Балу, черните хора мразели кучетата ѝ, защото, когато водела любимците си на земята, те хапели смъртоносно не само земните кучета, а и стопаните им. Затова казали:
– Не, Балу, няма да го направим, защото твоите кучета може да ни ухапят. А те не са като нашите кучета, от ухапването им се умира!
Балу отвърнала:
– Ако ме послушате, ще умрете, но после ще се върнете към живота, няма да умирате завинаги, както става сега. Гледайте!
Тя хвърлила парче кора от дърво във водата и рекла:
– Гледайте как кората изплува на повърхността. – Така ще стане и с вас, ако ме послушате: първо ще потънете надолу, после ще се появите отново на повърхността. Ала ако сте толкова глупави, че не преведете моите кучета през потока, ето какво ще ви се случи!
И Балу хвърлила в потока камъче, което потънало. Въпреки това черните хора казали:
– Не можем да го направим, Балу. Страх ни е от твоите кучета!
– Тогава ще сляза на земята и сама ще ги пренеса, за да се уверите, че са безобидни и нищо не ви заплашва!
И месечината слязла на земята с черната змия, увита около едната ѝ ръка, тигровата змия – около другата ръка, а тайпанът – увит около шията ѝ. Пренесла „кучетата“ си, а после взела голям камък, хвърлила го във водата и извикала:
– Така ви се пада, глупави хора, след като не изпълнихте заръката ми: изгубихте възможността да възкръснете, след като умрете! Ще си стоите там, където ви оставят, като падналия на дъното камък и както него ще се превърнете в част от пръстта. Ако ме бяхте послушали, можеше да умирате много пъти, както умирам аз, и да се възраждате толкова често, колкото го правя и аз. Ала вие предпочетохте да бъдете черни хора в живота и бели кости в смъртта.
Месечината била сърдита, а змиите съскали толкова злостно, че хората се зарадвали, когато всички те се скрили зад дърветата. При това черните решили:
– Ако Балу не е наблизо, а кучетата ѝ не ни оставят на мира, ще ги убиваме!
Оттогава нататък щом видели змия, черните хора я убивали. Ала Балу им пращала още и още змии, като си казвала: „Докато има черни хора, ще има и змии, за да им напомнят как не ме послушаха!“
 
Рало Мано и вечерната звезда
 
Рола-Мано бил старец, който живеел в океана. Всички съкровища в сивия океан му принадлежали: от бляскавите бисери до розовите корали. Негова обител били сенчестите дълбини, където лъчите на слънцето изглеждали сиви и зелени. Кафявите водорасли там били неговите дървета, полюшвали се като клони насам-натам по течението на водата. По дъното имало меки морски треви, но в сенките се криели и безброй страшилища. На входа на пещера в подводните скали се спотайвал големоок октопод, прострял дългите си пипала в очакване на жертва. Сива акула ту се показвала от водораслите, ту се гмуркала в тях, плувайки плавно, сякаш едва се помръдвала, а риби с ярки цветове бързо се стрелкали далече от опасността. Огромен краб тромаво бързал към скривалището си зад една раковина. Такова било царството на Рола-Мано, морския човек.
 
Веднъж той отишъл да лови риба в една плитчина близо до брега, обрасла с мангрови дървета и храсти. Уловил много риба, запалил огън и я опекъл. Докато се хранел, видял, че отдалече се задават две жени. Били стройни и красиви като вечнозеленото дърво златен ват, разнасящо ухание с жълтите си цветове. Чувал ги, че разговарят, и гласовете им били като полъха на нощен бриз в речните тръстики.
 
Рола-Мано се скрил в клоните на едно мангрово дърво и когато жените наближили, хвърлил отгоре им мрежата си. Едната жена обаче се гмурнала във водата и избягала. Мъжът толкова се ядосал, че скочил подире ѝ с пламтяща главня в ръка. Ала щом главнята докоснала водата, от нея се пръснали искри и се разпрострели по цялото небе – затова и до ден днешен на небето има златни звезди.
 
Не успял Рола-Мано да хване жената и след известно време се върнал в плиткото. Взел другата жена да живее завинаги с него на небето и тя се превърнала във Вечерната звезда.”