24.10. 2019 г. На днешния ден преди 90 години е роден големият български писател Йордан Радичков. Това е повод да си припомним творчество му, да разгърнем страници от произведенията му, да посетим спектакъл по негова пиеса, да се вгледаме в себе си…
 
Разказите „Сърцето бие за хората“(1959 г) е първата публикувана книга на Радичков. Със сборника „Свирепо настроение“ от 1965, той заявява авторския си асоциативен стил. През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази), писателят се отделя от литературната традиция, налагайки свои правила и норми на творец от нов тип. Игралните филми по негови сценарии „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967) утвърждават тази позиция. Специфичният поглед на Радичков към света е характерен и за пиесите, които създава: „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Те се поставят не само в България, но и в Австрия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др. През 1984 г. излиза от печат сборникът с негови разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът му „Ноев ковчег“ (определен от изследователите като „изключително литературно пътешествие в дебрите на вселената и човешката душа”). През последните години от живота си Радичков е автор на сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000).
 
Радичков е удостоен с много отличия, както в България, така и в чужбина. Получава престижната международна италианска награда „Гринцане кавур“ за белетристика (1984) и Кралския шведски орден „Полярна звезда“ (1988). За книгата си „Малки жабешки истории” е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга през 1996 г.
В България получава голямата награда за литература „Добри Чинтулов“ (1980), националната литературна награда „Петко Славейков“ (1998), Голямата награда за литература на Софийския университет (2001). Отличен е с „Аскеер“ (1996) за цялостен принос в развитието на театралното изкуство, През 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен за цялостен принос в българската култура. През 2003 г. е удостоен и с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.
 
На писателя е наименуван Радичков връх на остров Ливингстън в Антарктика.
Във връзка с 90-те годишнината от рождението на Йордан Радичков издателство „Нике“ предостави ново издание на книгата „Ноев ковчег“. В нея словото на големия писател се визуализира с илюстрациите на Ива Димитрова. Анализирайки тази „несравнима с нищо писано в българската и световната литература“ творба, Маргарита Младенова (режисьор, педагог, съосновател на театър „Сфумато“) споделя:
„Уникалното, което събира цялата материя в едно единство, е в погледа на автора. При цялата разлика на частите, той пренася всичко в пространството на въображението, на съзнанието на гледащия, пишещия, четящия, възприемащия и това ги споява в едно единство. Самият автор и всичко живо, защото при Радичков всичко е живо – независимо сврака ли е, врана ли е, тип въздушно движение ли е, смъртта ли е …, е дословно действащо лице. Радичков седи на палубата на този Ноев ковчег и участва в целия този живот. Там е сцеплението.Това е все едно режисьорът да стои на сцената заедно със своите актьори и да участва в действието, като хем е зад кулисите, хем е на сцената и всичко минава през него. Това усещане за съучастие е невероятен текст, то самото е съдържание, което надскача текста. Самата библейска притча, за това че бог се е ядосал на хората, решил да ги накаже, а след това като създател се е смилил и е поръчал да се направи този ковчег, с който да пренесе всичките форми на живот през потопа към някакво бъдеще – тази метафора за Ноевия ковчег не просто ни засяга, тя изрича целите, за предназначението на това, което се нарича изкуство, култура. Ноевият ковчег, който събира трохите на живота, е всъщност тази памет, която пренася ценности през потока на амнезиите, на забравата. Паметта за ценности е особено заплашена днес. В това послание, в тази грижа, авторът с цялата си тревожност, като че ли ни заклева да не губим памет. От всичките части на книгата, аз особено харесвам „Тъмният трюм“. Когато го чета, това ме препраща към Паскал, който говори за човека като средина между всичко и нищо, като топла връзка, струна, мембрана между двете бездни – безкрайно голямата и безкрайно малката. Като четеш какво е този трюм, усещаш, че това е самата душа на Радичков, част от самата душа на всички ни, като че ли малка частица и от трюма на световната душа. Това препраща към вселенската душа на Чехов. Вълнува тази уста, която един път на сто години проговаря, след като вече животът е угаснал. И в това изговаряне на целия живот има някакъв смисъл – паметта да бъде подържана – продължение на живота отвъд живота, каквото е словото, каквото е изкуството. Особено силно ми въздейства епизода с мравката – в трюма пъпли мравка – когато мравка спре и сърцето на Радичков спира, а когато тя потегля, то потегля отново…Там е като че ли целият код на откровението, какво прави човекът цял в цялото му битие – единствено и само съпричастието, принадлежността към нещо по-голямо от самия тебе, ако ще това да е и …мравка. За мен „Ноев ковчег“ е едно откровение за смисъла като: съчувствие, съучастие, съзнание, съвест… А театърът е най-добрият преводач на Радичков за зрителя.“
Театър Сфумато е пространството, където витае духа на големия писател. Защото той възкресява спомена за него не само, чрез творческото пресъздаване на Радичковия свят, но и чрез негово „живо“ слово. То е съхранено в автентичната изповед на твореца в едно интервю от преди 25 години, пазено като реликва от Маргарита Младенова. Там е и белетристът, и драматургът, и човекът Радичков:
У дома живеем четири поколения под един покрив.Майка ми е на 90 г, а малкият ми внук е на четири. Майка ми е виждала жива самодива. Тя твърди също, че по някое време костенурките могат да излизат от корубите си , за да поиграят на някоя ливада и като ги изплаши някой, всяка се напъхва в корубата си. Аз казвам: добре де, ако се объркат и някоя вземе по-голяма коруба, ще бъде като човек обут в големи шушони, цял ден ще има да и хлопа. На това мама казва : „Щом е глупава да и хлопа“ Понеже нямаме голяма територия, винаги сме дълбали в дълбочина и нашите корени са някъде хиляда години назад във времето. Когато разказвам истории, аз всъщност разказвам неща, които са се случвали през всичките тези хиляда години.