Ноел Каръл (р.1947 г.) е американски професор от Темпъл Юнивърсити, една от водещите фигури в съвременната философия на изкуството. Автор и редактор на повече от 15 книги и на стотици статии. Основните му трудове са в областта на филмовата философия, но работи и в сферата на общата философия на изкуството, теория на медиите и философия на историята. „Тайната на хумора“ показва, че голяма част от позитивите, които хуморът натрупва, се дължи на изпълняваната от него социална функция – да потвърждава и усъвършенства нормите на различните култури и субкултури. Разбира се, хуморът може да бъде по-малко забавен или дори напълно лишен от забавен елемент, ако приканва публиката да подкрепя вредни етични убеждения, емоции и нагласи.
 
„Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее“ (превод: Паулина Мичева, 176 стр., 16 лв., дизайн на корицата: Кирил Златков, ИК „Колибри“) представя природата на хумора и всички водещи теории за него. Книгата изследва връзките между хумора и познанието; проучва моралните му измерения и социалните му функции. Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват. Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Всички сме били в тази неловка ситуация, когато се смеем на някоя шега, после ни става неудобно, подминаваме случилото се и продължаваме напред. Философите обаче не го подминават. Те задават въпроси, изследват неочаквани гледни точки, задълбават в логиката на ситуацията и излагат своите аргументи.
 
Откъс от „Тайната на хумора. Кой, как и защо се смее“ на Ноел Каръл
 
„Във всеки случай хуморът присъства повсеместно в човешкия живот. Намираме го навсякъде – на работа и в игра, в частни и обществени дела.
 
Понякога го създаваме сами; често плащаме на други да го създават за нас: например драматурзи, писатели, филмопроизводители, стендъп комици, клоуни и т.н. Според някои автори – като Рабле – хуморът е характерно човешко качество, нещо, на което е способен единствено нашият вид и никой друг; някои учени обаче твърдят, че шимпанзета, обучени в езика на жестовете, си разменят шегички и им се радват. Но дори да не е вярно твърдението, че хуморът е уникално човешко изобретение, той, изглежда, е почти универсален компонент във всички човешки общества. Следователно не трябва да се изненадваме, че той е вечна тема за спекулации, особено от страна на мислители, които са достатъчно амбициозни, за да се опитват да коментират всеки аспект на човешкия живот.
В диалога си „Филеб“ Платон твърди, че смехът, който съпътства хумора, е насочен към недостатъците, особено на хората, неспособни на себепознание. Тоест ние се смеем на хора, които не успяват да следват Сократовата максима „Познай себе си“ и които вместо това се самозаблуждават, като си мислят, че са по-мъдри, отколкото са, или по-силни, или по-високи, или по-смели. Така за Платон забавлението съдържа елемент на злорадство.
 
В „Държавата“ Платон изразява недоверието си към хумора. Той се бои, че хуморът може да предизвика пристъпи на онова, което Омир нарича „непокорен смях“, а разбира се, Платон е подозрителен към всичко, което би довело до липса на рационален самоконтрол. По тази причина е против поощряването на смеха в класовете на стражите в неговата държава и настоява да не им бъдат представяни богове и герои, които се смеят.
 
Също като ментора си Платон Аристотел определя хумора като форма на зложелателство. В своята „Поетика“ той предполага, че комедията е започнала като хулни песни, може би като гръцка версия на днешната афроамериканска практика на разменяни между състезателите обиди във формати като „Тостове“, „Дузини“ и „Йо, мама“ (например: „Леле, майка ти е толкова дебела, че са ѝ нужни два пощенски кода“). Аристотел твърди, че театралната комедия от неговото време изобразява хората като по-лоши, отколкото са в действителност.
 
За разлика от Платон, Аристотел допуска хумора в добродетелния живот, тъй като подобен живот трябва да включва игрова отмора като противотежест на всекидневните дейности. В своята „Никомахова етика“ той изтъква, че духовитият човек с изтънчен вкус намира средата между прекомерната веселящина на шегаджията, от една страна, и липсата на чувство за хумор на простия и недодялан човек, от друга.“