Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венецуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.
Преподава литература в престижни университети в САЩ. Пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Определят я като най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена. Сравняват писателката единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. С голяма известност се ползват: трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Писателката е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Получава и литературния приз „Ханс Кристиан Андерсен“. За разлика от традиционното отличие, носещо името на ненадминатия разказвач на приказки, тази награда е учредена през 2010 г. Връчва се на изтъкнат жив писател, чийто стил омагьосва и носи духа на иконичното творчество на Андерсен.
Преведената на български език книга „Цвят продълговат в морето“ е нова среща на читетелите с художествено-образния свят на Исабел Алиенде. Това е роман, в който, както пише самата авторка, „фактите и историческите персонажи са действителни“. Сюжетът обхваща периода от 1938 до 1994 г. и е разделен на три части: „Война и преселение“, „Изгнание, любов и разминавания“, „Завръщания и корени“. Всяка една от тях е „ново плаване“ ( в отделни глави) към истината за човешката съдба, подчинена на катаклизмите от реалността, в която са принудени да живеят героите на Алиенде (Испания по времето на Франко, Военната хунта в Чили…). Техните образи смесват фиктивната обвивка на разказа от трето лице с историческата достоверност на предадените събития.
„Без наука, промишленост и технологии прогресът е невъзможен, а без музика и изкуство няма духовност“ – твърди Луис Далмау, един от епизодичните, но ярки персонажи. Това откровение отпраща към една от „линиите“ в повествованието, която без да е централна по своеобразен начин „обгражда“ цялата смислово-образна система на романа. А в нея няма нищо излишно. Всичко е подчинено на „рационалната“ тоналност, в която емоцията е като подводна река, придаваща ѝ истиност, топлота и цвят. Подтекстът „изплува“ от метафоричната поетичност на цитираните стихове на Пабло Неруда, от богатството на езика, от динамиката на събитията, от силата на преживяванията, способни да поберат няколко живота, от драматизма на чувствата и действията.
„Животът ми беше поредица от плавания, местил съм се от едно място до другия край на тази земя. Бях чужденец, без да знам, че съм имал дълбоки корени… Плавал е също и моят дух“. Така ще обобщи битието си остарелият Виктор. И читателят ще му повярва, защото е проследил с притаен дъх стъпка по стъпка неговия път, път от Каталония към Чили – страната огърлица от „черно-бяла пяна“, страната „цвят продълговат в морето“.
След поражението на републиканските сили в Гражданската война в Испания, около две хиляди бежанци поемат с кораба Уинипег към Чили, спасение, обетована земя и може би втора родина. Отук следват нови изпитания за главните протагонисти – лекарят Виктор Далмау и пианиската Росер Бругера. Така накратко може да се резюмира романовата фабула. Войните, превратите, жестокостта на времето са предадени чрез личната съдба на героите. В нея омразата и любовта, верността и изневярата, победите и пораженията, жертвите и надеждата вървят паралелно като един безкраен болезнено-красив кръговрат. Защото „човек не може да избегне болката, но може да избере, дали да страда от нея, или не“. Защото „най-важните събития, онези които определят съдбата ни, почти винаги напълно убягват от нашия контрол“. И тъй като „човеците сме стадни същества и сме програмирани не да живеем в самота, а да даваме и получаваме“ в „Цвят продълговат в морето“, мотивът за „аз и другите“ е основополагащ. Той засяга, както взаимоотношенията индивид-общество, така и най-интимната и съкровена същност на междуличностните „сблъсъци“. Но колкото и да са жестоки и нараняващи (“по-лесно е да избягаш, околкото да се завърнеш”), те утвърждават Живота. Съвестта и Любовта са неговите „оръжията“. Оръжията, които превеждат през изпитанията, през травмите от загубите, през „бушуващия световен океан“.
Преподава литература в престижни университети в САЩ. Пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Определят я като най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена. Сравняват писателката единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. С голяма известност се ползват: трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Писателката е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Получава и литературния приз „Ханс Кристиан Андерсен“. За разлика от традиционното отличие, носещо името на ненадминатия разказвач на приказки, тази награда е учредена през 2010 г. Връчва се на изтъкнат жив писател, чийто стил омагьосва и носи духа на иконичното творчество на Андерсен.
Преведената на български език книга „Цвят продълговат в морето“ е нова среща на читетелите с художествено-образния свят на Исабел Алиенде. Това е роман, в който, както пише самата авторка, „фактите и историческите персонажи са действителни“. Сюжетът обхваща периода от 1938 до 1994 г. и е разделен на три части: „Война и преселение“, „Изгнание, любов и разминавания“, „Завръщания и корени“. Всяка една от тях е „ново плаване“ ( в отделни глави) към истината за човешката съдба, подчинена на катаклизмите от реалността, в която са принудени да живеят героите на Алиенде (Испания по времето на Франко, Военната хунта в Чили…). Техните образи смесват фиктивната обвивка на разказа от трето лице с историческата достоверност на предадените събития.
„Без наука, промишленост и технологии прогресът е невъзможен, а без музика и изкуство няма духовност“ – твърди Луис Далмау, един от епизодичните, но ярки персонажи. Това откровение отпраща към една от „линиите“ в повествованието, която без да е централна по своеобразен начин „обгражда“ цялата смислово-образна система на романа. А в нея няма нищо излишно. Всичко е подчинено на „рационалната“ тоналност, в която емоцията е като подводна река, придаваща ѝ истиност, топлота и цвят. Подтекстът „изплува“ от метафоричната поетичност на цитираните стихове на Пабло Неруда, от богатството на езика, от динамиката на събитията, от силата на преживяванията, способни да поберат няколко живота, от драматизма на чувствата и действията.
„Животът ми беше поредица от плавания, местил съм се от едно място до другия край на тази земя. Бях чужденец, без да знам, че съм имал дълбоки корени… Плавал е също и моят дух“. Така ще обобщи битието си остарелият Виктор. И читателят ще му повярва, защото е проследил с притаен дъх стъпка по стъпка неговия път, път от Каталония към Чили – страната огърлица от „черно-бяла пяна“, страната „цвят продълговат в морето“.
След поражението на републиканските сили в Гражданската война в Испания, около две хиляди бежанци поемат с кораба Уинипег към Чили, спасение, обетована земя и може би втора родина. Отук следват нови изпитания за главните протагонисти – лекарят Виктор Далмау и пианиската Росер Бругера. Така накратко може да се резюмира романовата фабула. Войните, превратите, жестокостта на времето са предадени чрез личната съдба на героите. В нея омразата и любовта, верността и изневярата, победите и пораженията, жертвите и надеждата вървят паралелно като един безкраен болезнено-красив кръговрат. Защото „човек не може да избегне болката, но може да избере, дали да страда от нея, или не“. Защото „най-важните събития, онези които определят съдбата ни, почти винаги напълно убягват от нашия контрол“. И тъй като „човеците сме стадни същества и сме програмирани не да живеем в самота, а да даваме и получаваме“ в „Цвят продълговат в морето“, мотивът за „аз и другите“ е основополагащ. Той засяга, както взаимоотношенията индивид-общество, така и най-интимната и съкровена същност на междуличностните „сблъсъци“. Но колкото и да са жестоки и нараняващи (“по-лесно е да избягаш, околкото да се завърнеш”), те утвърждават Живота. Съвестта и Любовта са неговите „оръжията“. Оръжията, които превеждат през изпитанията, през травмите от загубите, през „бушуващия световен океан“.