„Преселението“ на Боян Биолчев пресъздава истинската история на малкия човек чрез трагедията на едно семейство по време на Балканските войни. Личната родова съдба писателят превръща в художествена проекция на националния характер. Това е реалният исторически момент, когато хиляди бежанци от Беломорска Тракия се намират в граничната зона между живота и смъртта. Оцеляването, като висш човешки смисъл, е превърнато в жесток, драматичен разказ за индивидуалния избор в тъмни, смутни времена. Времена на жестокост, мъжество, доблест, искри от благородство, топлота, страдания…и жертви. Защото „смъртта е също, макар и последно, изпитание на живота“.
Село Батули, Стоянци, върховете на Странджа, Дедеагач, Солун, Василико (днес Царево), гръцкият остров – очертават географската карта на преселението, в което едно дете, ненавършило шест години ще се превърне един ден във възрастен (убивайки, за да спаси брат си), а един обикновен мъж ще извърви трънливия път към своята голгота (намирайки след много изпитания своята любима ще я последва в смъртта). Тази история за времето и хората, за злото и доброто, за страха и доблестта, за пътя и дома, Боян Биолчев пресъздава чрез картинен, метафоричен (човешкото сърце като кърваво парче месо), образно-кинематографичен стил („подранилата истина, защо трябва да видиш, как майка ти приласкава смърт в ръцете си). Той, както и динамиката на действието, предадена чрез спомените на стареца (на деветдесет и две години) и вплетения в тях разказ за неговия родственик, превръщат „Преселението“ в реалистично-притчова изповед, която читателят поглъща на един дъх. Тя не е само документ за миналото, в което „няма лоши народи, има лоши хора“, но и емоционален катарзис за отговорността на поколенията. Отговорност пред предците, пред настоящето, към бъдещето, за да няма ужас в детските очи, старчески сълзи и „неведома болка“. Памет, опрощение, съвест, завещание – „нали всички сме хора“.
„Паметта играе на криеница с миналото“ – споделя писателят. Но от тях се ражда истината за нацията, хората, човека…