На 6-ти септември 2020 г. празнуваме 135 години от Съединението на България. През есента на 1885 г. автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно на решенията на Великите сили на Берлинския конгрес. До това събитие се стига след народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет. В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I.
 
„България и бъдещето на славяните” (превод: Дария Карапеткова, 76 стр., ИК „Колибри“) е богато подкрепен с факти коментар на бурната и романтична историческа ситуация на Балканите в годините около Съединението. Това е една от най-ранните публикации на 30-годишния тогава Джузепе Менарини, свидетелство за жив интерес и отлична информираност по темата, както и за зрял анализаторски талант. Той разпалено описва военните стратегии на Сръбско-българската война, личността на Александър Батенберг, поведението на Русия и останалите Велики сили.
 
Закономерен и очакван ли е стремежът на българите към обединение на Княжество България и Източна Румелия? Как гледат западноевропейските наблюдатели на начина, по който храбрият народ води своята геополитическа битка? Има ли България потенциал за лидерство сред южните славяни? Отговор на тези въпроси могат да се потърсят в стегнатото, любопитно изложение на Джузепе Менарини. То не само представя погледа на външния наблюдател, но и осветлява събитията от един различен ъгъл – под формата на философско есе се синтезира важна политическа проблематика, която е вълнувала и вълнува и днес Европа, в частност региона на Балканите. Изложените детайли, хипотези, разсъждения са добра основа за нови изследвания, предпоставка за анализ, размисли и бъдеща стратегическа далновидност. Защото, както пише Манарини ” В Сливница българите придобиха правото да бъдат обединени, да формират свободна и независима нация; с “победата на капитаните” (както историята нарича този ден) българите написаха първата страница от своето възраждане!”.
 
Привлечен от идеите на панславизма, Джузепе Менарини (Нимерина) е писател и военен, роден през 1862 г. в Будрио (Болоня). Още на 24 години издава в сборник песните на легендарния корпус на берсалиерите (елитни военни формирования лека пехота в сухопътните войски на Италия), към които се присъединява по време на Първата итало-абисинска война. Като адютант на бригадата на генерал Дабормида става автор на едно от най-важните описания на драматичната битка при Адуа (Еритрея) от 1 март 1896 г., публикувано година по-късно в Неапол. Проявил воинска храброст по време на войната, през 1922 г. майор Джузепе Менарини е удостоен със званието Кавалер на Военния орден на Италия. До края на живота си изнася сказки на военна тематика и участва в честванията на берсалиерите. Потомък на храбър патриотичен род, на младини събира и публикува кратки исторически сведения за родното си място.
 
Настоящото издание на „България и бъдещето на славяните” включва непознатата у нас карикатура от 1886 г. със заглавие „Вечният български въпрос”. Тя е предоставена с любезното съдействие на Biblioteca Casanatense (Roma), в чийто каталог фигурира под сигнатура W stampa 279. Художник е Алберто дела Вале, илюстратор и фотограф.
 
Откъс от „България и бъдещето на славяните” на Джузепе Менарини (Нимерина)
 
„Русия обаче не предполагаше, че българите ще са способни да направят и крачка без нея, нито че на Александър Батенберг, възкачен от Договора на българския престол, някога ще му мине през ума да се изтръгне от нейното влияние; дипломатите от Петербург не го смятаха за нищо повече от un bon jeune-homme.
Как можа Русия да се заблуди до такава степен? Как така не провидя, дори не заподозря, че може да се случи това, което действително стана?
 
Българският народ беше преценен твърде лековато: ето това може би е причината.
 
Княз Дондуков-Корсаков, натоварен със задачата да създаде конституция на България, преди княз Александър да встъпи във владение, ѝ създаде изключително либерална конституция, като установи чисто парламентарно управление в най-широкия смисъл на думата; напълно неподходяща конституция за България, тъкмо освободена от потисничеството на турците.
Може би Дондуков, предвиждайки възможните бъдещи борби между Русия и княза на България, пожела да нареди нещата така, че Парламентът и князът един срещу друг лесно и достатъчно да послужат да се поддържа и увеличи в тази провинция силното влияние на Царя…
 
Така че животът на тези две провинции се разви успоредно, при същите условия и под руското влияние, което открито подкрепи техните стремежи към обединение в противостоене на турците.
Но ако политическата цел на Русия можеше да бъде плодотворна откъм практически резултати, нейните функционери не подбраха съответните средства и начини, напротив – сякаш не бяха много проникнали в ситуацията, в която трябваше да действат – стремиха се само да убедят безочливо двете провинции, че те са неразривна част от Руската империя, което предизвика естествената реакция на българския народ.
 
Към слабия политически такт на руските функционери се прибави възкачването на престола на цар Александър III, който, противник на княз Александър Батенберг, изостри руско-българските отношения.
 
Опитаха да обяснят тази неприязън на новия цар с думите, казани от Аксаков на Батенберг: „Вие сте германец”, но съвсем друга беше истинската причина, дори може тя да се разбере от един руски вестник, „Новое время”, който писа така: „Цялото ни желание е за създаването на щастлива, благоденстваща и мирна България. Това, което не искаме, което никога няма да можем да приемем, е тази България, която е наше творение, да се превърне в Батенбергия.”
 
Действително такава заплаха съществуваше, тъй като след пристигането си в България Александър Батенберг беше пожелал да бъде напълно и изцяло български княз и като такъв беше оглавил реакцията на своя народ срещу Русия.
 
Независимо от буйните партии в един млад и свободен парламент, почти напълно неопитен в политическия живот и отгоре на всичко повлиян от руските машинации, българското правителство – и то без да се лишава от каквито и да е нововъведения и реформи – само за шест години намери начин да натрупа чисти спестявания от близо 40 милиона!…
 
Следователно не е изненадващо, че с подобно правителство образованието и търговията в България се оживиха и че народът – който чувстваше, че живее свой живот – разви много активна дейност, каквато е характерна за новите общества.“