“Духовното съзряване е свързано с разбирането, че сме тук, за да се настроим в хармония с еволюционния импулс, управляващ вселената, който е вечен, съзнателен и се стреми да се изрази чрез нас. Нищо никога не остава статично — всичко, което съществува, видимо се стреми да стане себе си в по-пълна форма. Когато жълъдът бъде засаден в добра почва, богата на подходящите хранителни вещества, той пониква и след време израства до своя най-голям потенциал като огромен дъб. По същия начин трябва да бъде култивиран духът семе, намиращ се в сърцевината на нашето същество. От нас се иска да обработваме почвата на нашето съзнание с духовни инструменти и вътрешни хранителни вещества, за да се разлистят нашите дарби и умения. Работейки по този начин върху себе си, ние израстваме и ставаме съзнателен участник в своята еволюция, а не просто в процес на естествен подбор, движени от външни сили“ – пише Майкъл Бърнард Бекуит в книгата „Духовно освобождение“.
 
Променяйки начина на мислене човек променя погледа си върху реалността, в която живее, сътворявайки един нов свят на поведение, взаимоотношения, приоритети и действия.
 
1.Може би най-болезнена, но основополагаща е трансформацията, при която индивидът поема отговорността за самия себе си. Осъзнаването, че никой не е длъжен на никого, че живее точно този живот в настоящия момент, че всичко е плод на осмислен избор, превръща човека в личност, освободена от страхове, предразсъдъци, обвинения и гняв.
2. Успял да надмогне своето егоистично „аз“, човек придобива по-ясна представа за безкрайните възможности, които съществуват в света, за различните варианти и нюанси, за обстоятелствата извън еднопосочната опозиция – черно-бяло. Така стереотипите на мисловните клишета се пропукват и дават път на алтернативно мироздание.
3. Приемането на действителността и хората в нея в цялата ѝ пълнота и многообразие, предопределя отказа от осъждане, порицаване и гръмко изразяване на мнения и присъди. Това естествено води до замяна на суетното бързане и вечната надпревара в ежедневието, до забавяне на темпото и време за пътешествие навътре към собствената душа.
4. Така трасираният път на личностното израстване неминуемо води до откриване на истината – самият човек създава личните си проблеми. Осъзнаването на този нелицеприятен, но верен факт от своя страна е малка, но съществена крачка към постигане на вътрешен комфорт, без самообвинения и илюзии.
5. „Проглеждането“ снема натоварването от плещите на индивида и той успява да улови чуждото страдание. Свободният от собствените си тревоги, човекът ще бъде способен да отвори сърцето си за другия, помагайки му – тоест да приеме и облекчи болката му.
6. Духовно израсналата личност, намирайки опора в новия си светоглед вече много по-лесно ще открива лъжата и ще страда не само душевно, но и на физическо ниво от несправедливите думи, от неправдата в действията, от негативните, лоши мисли.
7. Всички тези „елементи“ на разкрепостяваща душевна промяна като бумеранг ще рикошират върху конкретните личностни връзки, върху социално поведение и действие. Това ще разруши неискреното приятелство, егоистичната интимна връзка, ще промени посоката на професионалното израстване, ще засили чувството за самота и различност, но ще заздрави връзката с първичните и изконни сили на Вселената, която има свои неписани правила. Защото гмуркайки се в нейните дълбини, живеещ в невидимата, нематериална същност, гладен за познание, духовният човек ще бъде субект и обект на Истината, Хармония и Любовта. Защото еволюиралият човек ще даде без идея да получи, ще прости пръв, ще приеме Живота не като проблем, а като празник, ще избере щастието пред драмата.