В „Архив на изгубените деца“ от Валерия Луисели (превод: Мирела Стефанова, 448 стр., ИК „Колибри“) едно семейство от Ню Йорк си стяга багажа и поема на пътешествие. Баща, майка, момче и момиче пътуват на югозапад към Апачерия, онази част от САЩ, която някога е принадлежала на Мексико. Пътуват с часове през пустини и планини. Междувременно хиляди деца са поели от Централна Америка и Мексико на север, към границата със САЩ. Не всички от тях ще успеят да стигнат до нея. Със спираща дъха литературна виртуозност авторката преплита тези две пътувания, за да създаде един майсторски роман, изпълнен с ехо и отражения – една затрогваща, въздействаща, задъхана история за това какво е да си човек в един нечовешки свят.
Валерия Луисели (р. 1983 г.) е водеща мексиканска писателка, която живее в САЩ. Автор на художествена и документална литература, тя е носител на две награди за книга на годината на „Лос Анджелис Таймс” и на Американската литературна награда, два пъти е била номинирана за наградата на Националната организация на литературните критици в САЩ и за наградата „Къркъс“. Творбите ѝ са преведени на повече от 20 езика. Луисели заема активна позиция в защита на децата в имигрантските центрове в САЩ. „Архив на изгубените деца“ е номинирана за наградата „Букър“ и за Наградата на жените за художествена литература. Дизайнът на корицата на българското издание е дело на Люба Халева.
Откъс от „Архив на изгубените деца“ от Валерия Луисели
„Двамата със съпруга ми се запознахме преди четири години, докато записвахме звуковите пейзажи на Ню Йорк. Бяхме част от голям екип от хора, които работеха за Центъра за градска наука и прогрес към Нюйоркския университет. Целта на звуковия пейзаж е да семплира и събере всички основни тонове и комбинации от звуци, които са знакови за града: скърцането на спирачките на вагоните в метрото, музика в дългите подземни коридори на Четиресет и втора улица, проповядващи в Харлем пастори, звънци, слухове и мърморене в сградата на Нюйоркската фондова борса. Но той се опитва също да проучи и класифицира всички други звуци, които произвежда градът и които обикновено остават незабелязани, определяни като обикновен шум: отварянето и затварянето на касови апарати в магазините за хранителни стоки, репетиция в празен театър на Бродуей, подводните течения в река Хъдсън, канадски гъски, които се събират на ята и цвъкат курешки над парка „Ван Кортланд“, люлеещи се люлки в увеселителния парк „Астория“, възрастни корейки, които пилят ноктите на заможните дами в Горен Уестсайд, избухването на пожар в стар блок в Бронкс, минувач, който засипва с ругатни друг минувач. В екипа има журналисти, звукови инженери, географи, урбанисти, писатели, историци, акустемолози, антрополози, музиканти и дори батиметристи с техните сложни уреди, наречени многосигнални сонари, които се спускат във водните басейни около града, измерват дълбочината и контурите на речните корита и бог знае какво още. Всички, по двойки или на малки групи, проучваме и семплираме звукови вълни из целия град, сякаш документираме последните звуци, издавани от огромен звяр.
На двама от нас е дадена задачата да запишем всички езици, които се говорят в града, за период от четири календарни години. Описанието на задълженията ни гласи точно: „Проучване на най-разнообразната в лингвистично отношение метрополия на планетата и картографиране на многообразието от езици, говорени от възрастни и деца“. Оказва се, че сме добри в това; може би дори много добри. Съставили сме идеалния екип от двама души. След като сме работили заедно само няколко месеца, ние се влюбваме – до уши, безразсъдно, предвидимо и с главата напред, както скала може да се влюби в птица, без да се знае кой е скалата и кой птицата – и след настъпването на лятото решаваме да заживеем заедно.
Момичето не помни нищо за този период, разбира се. Момчето твърди, че си спомня как аз непрекъснато съм носела стара синя жилетка с няколко липсващи копчета, която ми стигала до коленете, и че понякога, когато сме се возели в метрото или в автобуса – винаги в студено време, – съм я събличала и съм я използвала като одеяло, за да завия него и момичето, че жилетката миришела на тютюн и боцкала. Решението да заживеем заедно беше необмислено – объркано и прибързано, красиво и истинско като живота, когато не си мислиш за последствията. Станахме едно племе. След това се появиха последствията. Запознахме се с роднините на другия, оженихме се, започнахме да попълваме общи данъчни декларации, станахме семейство.“
Валерия Луисели (р. 1983 г.) е водеща мексиканска писателка, която живее в САЩ. Автор на художествена и документална литература, тя е носител на две награди за книга на годината на „Лос Анджелис Таймс” и на Американската литературна награда, два пъти е била номинирана за наградата на Националната организация на литературните критици в САЩ и за наградата „Къркъс“. Творбите ѝ са преведени на повече от 20 езика. Луисели заема активна позиция в защита на децата в имигрантските центрове в САЩ. „Архив на изгубените деца“ е номинирана за наградата „Букър“ и за Наградата на жените за художествена литература. Дизайнът на корицата на българското издание е дело на Люба Халева.
Откъс от „Архив на изгубените деца“ от Валерия Луисели
„Двамата със съпруга ми се запознахме преди четири години, докато записвахме звуковите пейзажи на Ню Йорк. Бяхме част от голям екип от хора, които работеха за Центъра за градска наука и прогрес към Нюйоркския университет. Целта на звуковия пейзаж е да семплира и събере всички основни тонове и комбинации от звуци, които са знакови за града: скърцането на спирачките на вагоните в метрото, музика в дългите подземни коридори на Четиресет и втора улица, проповядващи в Харлем пастори, звънци, слухове и мърморене в сградата на Нюйоркската фондова борса. Но той се опитва също да проучи и класифицира всички други звуци, които произвежда градът и които обикновено остават незабелязани, определяни като обикновен шум: отварянето и затварянето на касови апарати в магазините за хранителни стоки, репетиция в празен театър на Бродуей, подводните течения в река Хъдсън, канадски гъски, които се събират на ята и цвъкат курешки над парка „Ван Кортланд“, люлеещи се люлки в увеселителния парк „Астория“, възрастни корейки, които пилят ноктите на заможните дами в Горен Уестсайд, избухването на пожар в стар блок в Бронкс, минувач, който засипва с ругатни друг минувач. В екипа има журналисти, звукови инженери, географи, урбанисти, писатели, историци, акустемолози, антрополози, музиканти и дори батиметристи с техните сложни уреди, наречени многосигнални сонари, които се спускат във водните басейни около града, измерват дълбочината и контурите на речните корита и бог знае какво още. Всички, по двойки или на малки групи, проучваме и семплираме звукови вълни из целия град, сякаш документираме последните звуци, издавани от огромен звяр.
На двама от нас е дадена задачата да запишем всички езици, които се говорят в града, за период от четири календарни години. Описанието на задълженията ни гласи точно: „Проучване на най-разнообразната в лингвистично отношение метрополия на планетата и картографиране на многообразието от езици, говорени от възрастни и деца“. Оказва се, че сме добри в това; може би дори много добри. Съставили сме идеалния екип от двама души. След като сме работили заедно само няколко месеца, ние се влюбваме – до уши, безразсъдно, предвидимо и с главата напред, както скала може да се влюби в птица, без да се знае кой е скалата и кой птицата – и след настъпването на лятото решаваме да заживеем заедно.
Момичето не помни нищо за този период, разбира се. Момчето твърди, че си спомня как аз непрекъснато съм носела стара синя жилетка с няколко липсващи копчета, която ми стигала до коленете, и че понякога, когато сме се возели в метрото или в автобуса – винаги в студено време, – съм я събличала и съм я използвала като одеяло, за да завия него и момичето, че жилетката миришела на тютюн и боцкала. Решението да заживеем заедно беше необмислено – объркано и прибързано, красиво и истинско като живота, когато не си мислиш за последствията. Станахме едно племе. След това се появиха последствията. Запознахме се с роднините на другия, оженихме се, започнахме да попълваме общи данъчни декларации, станахме семейство.“