Никога не съм покривала нормативите за бягане в училище, но напоследък все ми се случва да бягам – от безразличия, отговорности, градивна критика, дори и за работа сутрин, но мога ли да избягам от себе си?!
Докато детайлизирам и анализирам нечие поведение и отношение се питам – защо не избрах да бъда „глупачка“?! Някак си по-лесно щях да прескачам препятствията, които ми поднасяше съдбата (ако въобще смятах, че ме изправя пред такива), единствената ми грижа щеше да е дължината на косата ми, цветът на ноктите и къде ще ме заведат на вечеря. Щях да намеря някой, който да ми поднася всичко наготово, да работя само, ако е крайно наложително или  пък да си стоя вкъщи и да излизам само, ако ме пуснат. Но всеки избира пътя си и кръста, който да носи. Избрах да бъда самостоятелна, независима, да се справям с живота си, да се боря със себе си, понеже ми е трудно да правя компромиси и не мога да се подчинявам и на последно място – защото не се родих глупава. Докато обществото ни продължава да изгнива, платените жени да се издигат на пиедестал, да се множат всекидневно, а такива като нас – порядъчните свестни, продължават да се терзаят, че мъже няма, а мъже има и те отдавна са заети. Останали са само бохемите, които всяка вечер протъркват сепаретата на баровете, плащайки си за нечие внимание. Заровили сме глави в кариерите си, понеже в стремежа си да сме еманципирани, не искаме да сме длъжни на никого, а бавно задлъжняхме най-вече на себе си. Продължаваме да вярваме, че най-доброто предстои, но то така и не идва, може би позакъсняваме. И казват, че всеки иска такава жена – хубава, умна, амбициозна и адски подходяща, ама за кого, за онези, които не останаха?!
Продължавам да се самоубеждавам, че не искам да съм с някого на всяка цена, искам си правилния човек и точка. Онзи, който ще притежава същите осемнадесет качества, прилежно изброени в органайзера ми и ще бъде мое огледало. Паралелно с това се научих да се пазя, да не се впускам в отношения, които не са за мен, научих се да не се боря със зъби и нокти за нечие внимание, да не се забърквам в отношения с хора, които не отразяват моя светоглед или просто не са ми умствено предизвикателство. Да не излизам на срещи с хора, с които знам, че нищо няма да излезе и да не давам напразни надежди, само и само да не ми се връща като бумеранг това, което така и така не сътворявам.
Намерих мой начин за запълване на тази празнота – да вкусвам непознатото, да посещавам места, на които не съм била, да усещам тръпка, преследвайки мечтите си.
И докато продължавам с дисекцията на разбърканите си мисли, ежедневието препуска бясно покрай мен, а януари се изпари преди да съм мигнала. От звъненето на алармите сутрин през бутона „snooze“, до хвърченето на мейли и тракането на клавиши, всичко се изплъзна за миг. Точат се срещи, прибирам се уморена, гонят се срокове, а времето все не стига. Чакат се петъци, празнуват се избори, а се събуждам разрошена. Галят ми егото, преливам от комплименти, а той – ту пише, ту не пише, все тая.
Хамбург ме чака. Тръгвам неподготвена, но нацелувана. Предъвквам съмнения. Питат ме – защо пътувам, вероятно, защото искам и още по-вероятно, защото мога. Пристигам замислена. Морският чар на града се разлива във вените ми. Авантюристичната ми душа препуска покрай мостовете, търсейки своя пристан. И понеже съм изтъкана от капризи и претенции, реших да недоволствам по-малко. Хотелът така и не усети присъствието ми, перифразирано – без забележки. Северният вятър разроши косите ми и разпиля мислите ми. Всяка минута се опитвах да се насладя на емоцията, която ме завладяваше. От круиза по река Елба до товарните кораби на пристанището, от целодневното ръмене над намръщения от дъжда град до стълбите на кулата на църквата Св. Михаил и всичко ми се стори магично. После се изгубих в лъскавите магазини на Alsterhaus, оглеждах се в кристалите на обувките Jimmy Choo, опиянявах сетивата си с ароматите на ексклузивите в парфюмериите, повтарях колко много обичам живота си, докато мислено се спъвах в погледа му. Накрая игнорирах всякакви твърдения как трябва да си купуваме спомени, а не вещи и пазарувах до толкова, че не можах да затворя куфара си.
Хамбург е очарование, ако е споделен. А аз си имах добра компания, с която нашир и надлъж обсъждахме мъжете и летвите, които не достигат, нито на пръсти, нито с поглед, разбрахте ме – женска. Усетих, че онази липса, която запълвам с малките си бягства е всъщност шепа топлина или отсъствието на някой с душа, като моята, защото всичко друго мога сама.
Когато самолетът изневери на летището, изброих наум всичките задачи, с които ще се заема, за да запълня зеещата празнота, която е пуснала корени там надълбоко и сякаш някой с карфица боде. Приземявайки се в реалността ми стана безразлично за свободата, за която така настойчиво ми завижда обвързаната мъжка аудитория напоследък. И започнах да си чакам следващото бягство.
Приключвайки словоизлиянията си искам да ви питам – вие защо пътувате? Да обогатите светогледа си, да трупате преживявания, които да отекват в кътчетата на душата ви като си спомняте или да запълвате празнотите в себе си, само и само да не давате напразни надежди на поредния „спам“?