„Приключенията на Пинокио“ (превод: Петър Драгоев, 248 стр.,ИК „Колибри“) е сред най-прочутите произведения в историята на детската литература и е най-превежданото заглавие за всички времена по цял свят. Това е историята на една дървена кукла, измислена от нейния автор Карло Колоди само за една нощ. Пинокио, чийто нос има свойството да се удължава, когато лъже, преживява безброй приключения. Той сам си навлича неприятности безгранично си непослушание. С помощта на приятели, които го обичат и не спират да му помагат, успява да се измъква благополучно от перипетиите. Накрая става истинско момче от плът и кръв.
Карло Лоренцини (1826-1890), по-известен с псевдонима си Карло Колоди, е популярен детски писател и журналист, роден във Флоренция. По време на войните за независимост на Италия през 1848 и 1860 г. той служи като доброволец в тосканската армия. За интереса му към политиката свидетелстват ранните му литературни творби, както и основаването на сатиричния вестник „Il Lampione“. През 1875 г. Карло Колоди прави първите си опити в детската литература, превеждайки приказките на Шарл Перо. През 1880 г. той започва да пише „Storia di un burattino“ („The story of a marionette“), наречена също така „Приключенията на Пинокио“. Публикувана е като подлистник в първия детски вестник в Италия през 1881 година. Карло Колоди умира, без да подозира, че това вълшебно произведение ще му спечели световна слава.
Откъс от „Приключенията на Пинокио“ от Карло Колоди
ГЛАВА I
Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете Имаше едно време…
– Един цар! – ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отопляват стаите.
Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
Щом забеляза дървото, майстор Череша се за- 6 радва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
– Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
Речено-сторено – грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялка, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
– Не ме удряй много силно!
Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша. Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха – никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен – пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините – никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата – пак никой. Тогава?…
– Разбрах – каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. – Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак за работа!
И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
– Ох, че ме заболя! – проплака същото гласче.
Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
– Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И все пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути – нищо, пет минути – пак нищо, десет минути – все нищо!
– Разбрах – промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, – ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак за работа.
И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
След като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
– Недей, че ме е гъдел! Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм. Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който беше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.
Карло Лоренцини (1826-1890), по-известен с псевдонима си Карло Колоди, е популярен детски писател и журналист, роден във Флоренция. По време на войните за независимост на Италия през 1848 и 1860 г. той служи като доброволец в тосканската армия. За интереса му към политиката свидетелстват ранните му литературни творби, както и основаването на сатиричния вестник „Il Lampione“. През 1875 г. Карло Колоди прави първите си опити в детската литература, превеждайки приказките на Шарл Перо. През 1880 г. той започва да пише „Storia di un burattino“ („The story of a marionette“), наречена също така „Приключенията на Пинокио“. Публикувана е като подлистник в първия детски вестник в Италия през 1881 година. Карло Колоди умира, без да подозира, че това вълшебно произведение ще му спечели световна слава.
Откъс от „Приключенията на Пинокио“ от Карло Колоди
ГЛАВА I
Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете Имаше едно време…
– Един цар! – ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отопляват стаите.
Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
Щом забеляза дървото, майстор Череша се за- 6 радва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
– Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
Речено-сторено – грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялка, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
– Не ме удряй много силно!
Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша. Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха – никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен – пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините – никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата – пак никой. Тогава?…
– Разбрах – каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. – Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак за работа!
И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
– Ох, че ме заболя! – проплака същото гласче.
Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
– Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И все пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути – нищо, пет минути – пак нищо, десет минути – все нищо!
– Разбрах – промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, – ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак за работа.
И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
След като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
– Недей, че ме е гъдел! Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм. Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който беше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.