Пет години след едноименната книга „Хората на София“, българският фотограф Вихрен Георгиев се завръща с вдъхновяващо продължение.
 
Последната градска и непреднамерена хроника на града и неговите жители е посветена на жените и техните невидими истории, доловени в откровени погледи. Роденият в Бургас, но израснал в Русе фотограф излиза извън интернет границите на популярния си проект, за да предложи вдъхновяващо аналогово съзерцание в смирен, но много жив визуален разказ за ритъма на града и съкровения женски цвят на неговите героини.
 
„Жените на София“ съдържа многобройни по-стари и съвсем нови портрети от последните пет години, повече от половината от които не са публикувани в интернет страницата на People of Sofia, снимани са сравнително скоро, специално за проекта и се появяват за пръв път на страниците на тази книга. Запознаваме се и почитаме майки, работещи жени, красиви и стилни дами, жени на изкуството и такива с всевъзможни професии, които дефинират своя град и му придават чувствен, пълнокръвен и емоционален облик.
 
Вихрен Георгиев живее и работи в столицата. „Жените на София“ е втората му книга. Зад проекта застава младото и обещаващо Издателство ФО, а дизайнът  е дело на Ева Тенева – Зайков.
 
Георги Лозанов, експерт във фотографията и съвремения културологичен поглед върху темата, споделя:
“Как може да ви харесва да сте подобни, ще каже Жан-Пол Сартр на студентите, докато в един глас скандират не друго, а неговото име. Най-голямото откритие на днешната култура, струва ми се, е човешката стойност на различието – хората са ценни не с това, по което си приличат, а с това, по което се различават. И с толерантността към различията си. Книгата на Вихрен Георгиев – „Жените на София“ (част от по-големия му виртуален проект „Хората на София“), е майсторска фотографска реплика на този възглед. Майсторска, защото зад мамещата лекота на образите, преливащи от добро настроение, ярки цветове, естетизирани детайли, закачлива искреност…, фотографът, ненатрапчиво, но убедено, се ангажира с политическа защита на жената. Преведена на езика на думите, тя би звучала така: не на предразсъдъците, не на страховете, не на конфекцията, не на пропагандата, не на зависимостта, не на подчинението…
 
Вихрен Георгиев съчетава възможностите на „уличната фотография“, която среща случайно своите герои из града, с тези на „социалния портрет“, който разкрива професията и мястото им в обществото. Фотографът предлага на жените пред камерата си „хартиена сцена“, на която да изявят своята различност (по някой път и с кратка изповед), според това какви сами са решили да бъдат. Тази автономност на „женския аз“ създава една неочаквана … еротика на присъствието им и те в своите различия престават да са ти безразлични, независимо от етноса си, религията, възрастта, миналото, образованието, убежденията, таланта, лайфстайла…
 
Така накрая, когато затвориш и последната страница на книгата, лицата в нея, колкото и малко общо да имат помежду си, се оказва, че са се слели в едно лице – красивото лице на София. Защото за жената, погледната отвън, може и да е вярно, че „Красотата е симетрия“, но за жената, погледната отвътре, е вярно друго – „Красотата е толерантност“.