–  Здравейте, Ива. В едно Ваше интервю Вие споделяте, че   “Реалността надминава фантазията”. В “Приятно ми е, Ива!” в каква степен се “случи” обратния процес – фантазията да надмине житейския опит?
 
– Ако разбирам правилно, въпросът е, каква част от „Приятно ми е, Ива!“ е реална и от къде започва фантазната история. Нека кажем 90% реалност и 10% измишльотини, които пак са базирани на реални факти, изведени до абсурд.
Представлението събужда непринуден смях, но и някак си емоционално те заставя да се натъжиш. Какво означава за Вас смеха и каква е неговата “роля” в живота и изкуството?
 
– Да се говори за смеха и ролята му в изкуството е много сериозна тема за критиците. Ние актьорите просто предизвикваме смях, може би защото това е най-широкият портал към сърцето на публиката. Така най-лесно печелим доверието й, за да можем после неусетно да я направим съучастник в случващото се на сцената, колкото и трагично да е то. Комедиантите са онези хора, които бъркат в най-черната бездна и от там вадят мрак и тъга, които осветяват през смеха. „Приятно ми е, Ива!“ е трагедия, но хората се смеят, защото се радват, че трагедията от техните животи е споделена, изяснена и така вече не е тъжна, а смешна.
Опознахте ли вече себе си и как виждате “проекцията” на Ива спрямо паралела България – Италия?
 
– Познанието за себе си, е доста по-широко на 40 от на 20 години, но пътят на това познание е безкраен и безкрайно-интересен. Напоследък си мисля, че всеки относителен баланс, до който сме достигнали е някакъв край, някаква малка смърт, която веднага е разклатена от следващата стъпка в опознаването. Живият живот не търпи баланс. Любопитството, познанието – говоря за практическото познание, онова, което минава през нас и нашата опитност има нужда от катаклизми и крайности, за да се задълбочаваме или развиваме. Относно Ива в България или Италия, какво да ви кажа, много съм се опитвала да избера едното – няма да стане, имам нужда и от двете.
–  Какво научихте от своите учители Крикор Азарян и Тодор Колев и как Ви помагат в живота и работата техните уроци?
 
– Много пъти вече съм отговаряла на този въпрос. Всеки човек има учители, било то практици или теоретици, които са допринесли за изграждането на ценностите или обогатяване на знанията. В моя случай, на човек, който никога не беше мечтал да се занимава с театър, никога не беше ходил на театър, никога не се беше интересувал от театралния свят, се оказа, през техните внимателни учителски беседи, че това е моят свят. Те ми разкриха, както трудностите, които ме очакват, така ме настаниха комфортно в света на театралното изкуство, стимулирайки развитието на фантазията, наблюдението и дисциплината.
 
Участвали сте в представления на Стоян Радев, Галин Стоев, Лилия Абаджиева, Марий Росен…. Коя среща беше най-вдъхновяваща за Вас и с кого бихте искали да работите отново?
 
–  Знаете ли колко е важна комуникацията с режисьора в театъра или в киното?! Това е общуване и сближаване, като никое друго. Това е сякаш да бродите заедно с някой в мъгла от думи и букви и да го превръщате в ясни действия и картини, представете си какво щастие. Засега най-дълго и добре съм работила със Стоян Радев, който е режисьор на „Приятно ми е, Ива!“. Той е прекрасен ум. С него се работи много приятно, защото знае какво иска и как да те убеди да го направиш с размах. С всички от горе изброените искам да работя отново, както и с Теди Москов, Явор Гърдев, Гергана Димитрова, Димитрис Георгиев, Куентин Тарантино, Алмодовар и т.н. Аз съм ненаситна хахахаа.
 
Какво Ви дават (а може би и отнемат) пътуванията, писането, дейността Ви в областта на рекламата, изявите Ви на театралната сцена?
 
–  Дават ми, не ми отнемат. Отговорът е много дълъг. А и всеки път е различно. В най-честия случай повече от гореизброените дават вдъхновение, познанства, радост и малко умора.
 
 
–  Как във Вашия свят се “вписват”: планината, животните, децата, любовта?
 
–  Това са нещата, в които съм влюбена. Не само планината, въобще природата.
 
–  Втората част на “Приятно ми е, Ива!” ще бъде за….
 
–  Не знам, a и малко го пазя в тайна. Можем ли да кажем за какво беше първата част? Това са представления за всичко.
–  За какво благодарите?
 
–  Правя го всяка вечер: благодаря за това, че съм оцеляла и сме здрави аз и моите близки и всяка сутрин благодаря за новите възможности, които предстоят.
 
 
Благодаря Ви, че бяхте гост на Sublime Media Room!