Виктор Юго (1802–1885) е френски белетрист, поет, драматург, художник и общественик. Ярък представител на романтизма, той е считан за един от най-значимите френски писатели. Най-известните му творби са „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“, които са многократно адаптирани за театъра, телевизията и киното.
 
Прочутият роман на Виктор Юго за несправедливостта, героизма и любовта – „Клетниците“, отразяващ неспокойната епоха по време на Реставрацията след падането на Наполеон, Революцията през 1830 г. и по-специално последвалото Народно въстание в Париж през 1832 г., излиза с логото на  „Изток-Запад“. Художник на корицата е Петър Станимиров.
 
На фона на важните исторически събития читателят проследява трагичната, изпълнена с превратности участ на главния герой Жан Валжан – невинен страдалец, жертва на чудовищните закони в буржоазното общество. Той е бивш затворник, решен да загърби криминалното си минало. Но опитите му да стане уважаван член на общността са постоянно изложени на заплаха от собствената му съвест, както и от безмилостните разследвания на упорития инспектор Жавер. Въпреки всичко Валжан трябва да остане на свобода, защото се е заклел да защитава дъщерята на Фантин…
 
Откъс от „Клетниците“ от Виктор Юго
Епископският дворец в Дин беше в съседство с болницата. Той представляваше обширна и хубава каменна сграда, истинско благородническо жилище. Всичко в него беше величествено; и покоите на епископа, и салоните, и широкият параден вход със сводести галерии, и засадената с великолепни дървета градина.
Болницата беше тясна и ниска едноетажна постройка с малка градина.
Три дни след пристигането си епископът посети болницата и веднага след това покани управителя да отиде при него в епископския дворец.
– Господин управителю, колко болни имате в момента?
– Двайсет и шест, Ваше Преосвещенство.
– И аз ги преброих толкова.
– Леглата – додаде управителят – са много нагъсто и въздухът бързо се спарва.
– Сигурно е така.
– Освен това, когато грейне слънце, градината е много малка и не може да побере болните, които са на оздравяване. А когато върлуват епидемии, постъпват стотици болни и просто се чудим къде да ги денем. Но нищо не може да се направи, трябва да се примирим.
Разговорът се водеше в обширната трапезария на епископа.
– Колко легла биха могли да се поберат според вас в тази зала, господине?
– В трапезарията на Ваше Преосвещенство? – възкликна смаян управителят.
Епископът оглеждаше залата и сякаш я размерваше.
– Най‑малко двайсет легла – промълви той, сякаш говореше на себе си, а след това повиши глас: – Вижте какво ще ви кажа, господин управителю. Очевидно е станала грешка. Вие сте се натъпкали двайсет и шест души в пет‑шест малки стаички, а ние трима се ширим в дворец за шейсет. Вие сте заели моето жилище, а аз вашето. Върнете ми моя дом и разполагайте с тоя.
На следващия ден двайсет и шестимата болни бяха настанени в епископския дворец, а епископът се пресели в болницата.
Господин Мириел получаваше от държавната заплата петнайсет хиляди франка. В същия ден, когато се настани в бившата болница, той веднъж завинаги разпредели тази сума между учебните, благотворителните заведения и бедните от енорията си, като остави за собствените си нужди само хиляда ливри. През цялото време, докато беше дински епископ, той не направи никакви изменения в бюджета си.
Съгласно обичая епископските послания и нареждания носеха всички кръщелни имена на епископа. Водени от неосъзнатата си обич към него, бедните от този край бяха избрали измежду имената му онова, което според тях най‑много му подхождаше, и го наричаха монсеньор Биенвеню („добре дошъл, желан гост“). Ние ще последваме примера им и ще го наричаме така при случай. Впрочем това име му се нравеше.
– Обичам го – казваше той. – „Биенвеню“ смекчава „монсеньор“.“