Нашата гостенка е една от пазителките на българската родова памет. Тя е от Бистрица, където живее и днес.  Организатор и водещ  е на събития с фолклорна насоченост, на дискусии с деца и възрастни по теми свързани с българска народна вяра, обичаи и корени. Дългогодишна танцьорка и певица във фолклорен ансамбъл. След две магистърски степени по „Педагогика“ и „Мениджмънт“, сега се е посветила на етнологията. Тя е автор на „Фейсбук“ страницата „Думам ти, щерко“.  Първата ѝ книга  -„Нашата Бистрица – традиция и памет“, е посветена на родното ѝ място. В край на 2019 г. излезе и втора нейна творба – „Думам ти щерко“.
 
– Здравейте, благодаря, че се съгласихте да бъдете наш гост! Ако трябва да се представите накратко, какво бихте споделили като най-важно за „визитката“ на Анелия Овнарска-Милушева?
Винаги ми е трудно да отговарям на въпроси от рода на коя съм и с какво се занимавам, особено ако трябва да е кратко. Обикновено казвам, че работя над себе си и се наслаждавам на живота. Аз съм един пораснал човек, който е останал любопитен и търсещ като дете. Жена, която прави по няколко неща едновременно. Имам много професии и образования, но най-голяма пълнота ми дават майчинството и заниманията ми, свързани с традиционната българска култура. От дете съм танцьорка и певица във фолклорен ансамбъл, а днес вече превръщам хобито си в професия и имам диплома по етнология и културна антропология. Пиша разни неща и организирам тематични събития за деца и възрастни, като начин за общуване със старата българска народна култура.
 
– В днешния забързан ден, според Вас, българинът загубил ли е усещането си за принадлежност към един древен и славен народ?
Не бих казала, че е загубено усещането за принадлежност, по-скоро се е получило някакво усещане за огромна дистанция между онези древни славни българи, останали назад в миналото и днешните, потопени в сивото ежедневие хора. Пък и да се носи товара на такава принадлежност не е по силите на всеки. Да притежаваш славно наследство всъщност си е огромна отговорност.
 
– Как българската етнографска култура ще възроди у съвременника интерес към родното в един глобален свят?
Етнографията е наука, която се занимава с изследването на обичаите, традициите, бита, облеклото, културата, както и много други неща, свързани с битието на даден народ през различните исторически периоди от развитието му. Това включва и съвременността, естествено. Но е прието когато се говори за етнографски записи да се визира миналото. А миналото, освен история, е и народна памет, наситена с мъдрост и поуки, които са особено ценни като знание и умение дори и в модерния ни и високотехнологичен свят. Смятам, че за да се възроди интерес към родното старо наследство преди всичко трябва да се заложи на неговата ценност, свързана със самоопределянето и осъзнаването ни като национална идентичност.
 
– Откъде се роди у Вас желанието да изследвате българските обичаи и традиции и да ги популяризирате?
Случи се някак спонтанно. Помнех някакви разкази от моите баби и дядовци, през годините се случваха някакви „традиционни“ празнувания около мен, но когато се наложи да чета по-задълбочено стара етнографска и научна литература, свързана с българската обредност, като част от подготовка за изпит, си дадох сметка колко малка част от тази отминала и особено интересна народна култура и бит познаваме истински днес. Исках да научавам още и още, и едновременно с това да споделям, пробуждайки и у другите интерес.
 
– Към каква аудитория е насочена Вашата книга „Думам ти щерко“?
Когато започнах да пиша си мислех, че ще четат само хора, които имат някакъв интерес и досег с фолклора ни т.е. вече имат някакви познания. Оказа се, че ме четат (имам предвид и текстовете ми в фейсбук страницата „Думам ти, щерко“) и много хора, загубили по някаква причина връзката си с „родното“, което осезаемо им липсва – живеещи в чужбина или преместили се в по-големите градове. Текстовете ми започнаха да будят носталгия, дълбоко скрити спомени от отминали времена и трепети за близки роднини и събития. В последствие, когато излизе книгата „Думам ти ,щерко“ се оказа, че тя е привлекателна, освен като визуално оформление, но и като приказен стил на изразяване, и за децата. И така някак аудиторията се разшири неимоверно много. Всъщност си мисля, че книгата е за всеки, който я усети. За тези, които нищо не знаят за българската обредност и начин на празнуване и искат да започнат от нещо лесно за разбиране, за тези, които знаят повече от написаното, но имат нужда от подсещане или мотивация да търсят допълнително, че дори и за тези, които искат да имат книгата само заради наистина красивата корица.
 
– Коя традиция и кой празник са за Вас най-близки и съкровени?
Лично за мен най-емоционалната традиция, защото е свързана с моята любима баба, която вече между нас, е месенето на хляб за Великден. Не козунак, а точно хляб. Обреден хляб, който баба правеше за празника. Малки питки – кукулници в средата с яйце. Чак сега осъзнавам, че това е било нещо специално, идващо от поколенията преди нас, което днес съм длъжна да съхраня и да предам напред. Не като специални умения, а като знание и смисъл, и то и във вида, в който съм го получила.
 
– Споделете с читателите какво е необходимо, за да следваме българската народна традиция?
На първо място е нужно да се гордеем, че сме българи. Да понасяме достойно и с разбиране позитивите и негативите от това. Да търсим смисъла на старата народна култура. Да не омаловажаваме, изглеждащите днес смешни стари поверия, които обаче са осмисляли и подреждали живота на хората в миналото. Да съхраняваме този смисъл, като не преекспонираме и не преиначаваме показно и парадно. Да си спомним заръките на собствените си баби и да ги приемем без излишно осъвременяване.
 
– С какво Ви зарежда Вашата, бих я нарекла, „мисионерска“ дейност?
Хубаво е човек да има някаква визия за нещата, които върши, пък било то и далеч от мисълта за велика мисия. Още по-хубаво е, обаче, когато наблюдаващите от страни виждат действията ти като нещо специално, важно и смислено. Щастлива съм когато работя с деца и, разказвайки им за старите традиционни облекла, празничност, поверия, описвайки им онази магичност от миналото, да виждам в очите им блясък, породен от интерес, патриотично чувство и национална гордост. Дори мъничко от този блясък да остане дълбоко в тях като спомен или познание, ще зная, че съм си свършила работата правилно. Да, приемам го за призвание.
 
– След премиерата на книгата „Думам ти щерко“, какво Ви предстои в близко време в професионален и личен план?
Надявам се да предстоят само хубави неща. Определено ще продължа развитието си в тази посока, най-малкото защото трябва да довърша вече започната докторантура по етнология. Също така нямам намерение да се отказвам и от танцовия ансамбъл и от сценичните изяви, които ни предстоят през годината. Също така, ще продължа да споделям още и още от старата българска народна култура.