Животът в киното е разказан от първо лице в тази изумителна книга (превод: Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров, 552 стр., ИК „Колибри“.) Ненадминат техничар, който винаги е в крак с новите технологии, Жан-Жак Ано започва кариерата си в рекламата, където бързо се превръща в звезда, впечатлила дори жив класик като Франсоа Трюфо. Когато стига до голямото кино, триумфира още с дебюта си – през 1976 г. Победа с песен на уста му носи „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. След това почти всички проекти на този неуморен пътешественик ще го отвеждат в четирите краища на света – до Кот д’Ивоар, Канада, Аржентина, Испания, Кения, Италия, Шотландия, Виетнам, Тунис… Темите на филмите му са различни, но посланията им са универсални, защото великите произведения на изкуството са породени от велики мечти.
Жан-Жак Ано е един от малкото европейски режисьори с международна кариера, която обхваща повече от пет десетилетия. Едва 9-годишен, той заявява на майка си, че ще бъде кинорежисьор и нищо друго. Целта отдавна е постигната и някои от филмите му – „Името на розата“, „Мечката“, „Любовникът“, „Седем години в Тибет“, „Братята тигри“, са любими на милиони зрители по целия свят. Жан-Жак Ано е и забележителен режисьор на актьори, уловил таланта на някои от най-великите, от Патрик Дьовер до Шон Конъри, от Брад Пит до Рейчъл Вайс. През 2018 г. Ано режисира Патрик Демпси в телевизионна адаптация на бестселъра на Жоел Дикер „Истината за случая „Хари Куебърт“. Същата година излиза неговата автобиография „Един живот за киното“, написана в съавторство с Мари-Франсоаз Льоклер.
Жан-Жак Ано е почетен председател на тазгодишното издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри. Премиерата на книгата ще се състои на 24 октомври в кино „Люмиер Лидл“.
Откъс от “Един живот за киното” от Жан-Жак Ано, Мари Франсоаз Льоклер
„Вманиачено хлапе
След завършването на началното училище имах късмета да мина успешно изпита за лицея в Монжерон, един от трите или четири „водещи“ във Франция, където на учениците се предлагаха всякакви дейности в рамките на задълбочени изследвания в областта на педагогиката. В киноклуба един чудесен младеж на име Клод Бейли ни представяше всяка седмица филм от кинокласиката. По-късно той стана главен редактор на списанието „Авансен“ и председател на Синдиката на кинокритиците. Благодарение на него желанието ми прерасна в увереност. Бях толкова непоколебим, че научавах едва ли не наизуст енциклопедиите за любители, брошури, посветени на монтажа, на кадрирането, на цветовете, на контраста, на лабораторната работа и на специалните ефекти.
С моята камера 8 мм марка „Кристен“, която впрочем все още пазя, започнах да правя „мои“ филми и си спомням, все едно е било вчера, деня, когато отидохме в „Одеон Фото“ да купим моя пръв прожекционен апарат. Бях на 11 години. Кутията имаше особена миризма на кинолента. Помня също така колко плаках, защото апаратът се оказа дефектен и двата филма на Чаплин, дадени като премия, бяха издраскани още при първата прожекция.
Тази камера и апаратът ме отнесоха в страната на чудесата. След часовете не се шляех със съучениците, а бързах да отида при моето кино. Бях си изработил плот за монтаж и часове наред размишлявах как да разположа различните планове, какво да изрежа, кое да залепя и прочие. На 15 години озвучавах моите филми с помощта на магнетофон. Бях като вманиачен. Три години преди да завърша, предизвиках миниреволюция в класа, като обявих, че имам намерение да стана „главен оператор на късометражни филми“.
Много скоро по примера на братовчедите започнах да организирам прожекции у дома: отначало двайсетина диапозитива, а след това филма. Представленията бяха платени и аз дори бях приготвил билети, които подпечатвах. До такава степен се бях увлякъл, че дори исках да имам машинка за перфориране, каквато бях видял в метрото, и мама сериозно се зае да ми набави такава.
Мисля си, че никога не бих могъл да се отблагодаря на моите родители за подкрепата, която ми оказаха. Правилата бяха ясни: „Ако вземеш изпита, ще получиш вариообектив. Ако получиш висока оценка, ще получиш и филтрите към него“. По този начин смених камерата „Кристен“ с модел „Ерксам“, сетне с „Пате“ 16 мм с професионален статив. След зрелостния изпит през 1962 г. кандидатствах в училище „Вожирар“ и се класирах първи, може би защото нямаше особена конкуренция.“
Жан-Жак Ано е един от малкото европейски режисьори с международна кариера, която обхваща повече от пет десетилетия. Едва 9-годишен, той заявява на майка си, че ще бъде кинорежисьор и нищо друго. Целта отдавна е постигната и някои от филмите му – „Името на розата“, „Мечката“, „Любовникът“, „Седем години в Тибет“, „Братята тигри“, са любими на милиони зрители по целия свят. Жан-Жак Ано е и забележителен режисьор на актьори, уловил таланта на някои от най-великите, от Патрик Дьовер до Шон Конъри, от Брад Пит до Рейчъл Вайс. През 2018 г. Ано режисира Патрик Демпси в телевизионна адаптация на бестселъра на Жоел Дикер „Истината за случая „Хари Куебърт“. Същата година излиза неговата автобиография „Един живот за киното“, написана в съавторство с Мари-Франсоаз Льоклер.
Жан-Жак Ано е почетен председател на тазгодишното издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри. Премиерата на книгата ще се състои на 24 октомври в кино „Люмиер Лидл“.
Откъс от “Един живот за киното” от Жан-Жак Ано, Мари Франсоаз Льоклер
„Вманиачено хлапе
След завършването на началното училище имах късмета да мина успешно изпита за лицея в Монжерон, един от трите или четири „водещи“ във Франция, където на учениците се предлагаха всякакви дейности в рамките на задълбочени изследвания в областта на педагогиката. В киноклуба един чудесен младеж на име Клод Бейли ни представяше всяка седмица филм от кинокласиката. По-късно той стана главен редактор на списанието „Авансен“ и председател на Синдиката на кинокритиците. Благодарение на него желанието ми прерасна в увереност. Бях толкова непоколебим, че научавах едва ли не наизуст енциклопедиите за любители, брошури, посветени на монтажа, на кадрирането, на цветовете, на контраста, на лабораторната работа и на специалните ефекти.
С моята камера 8 мм марка „Кристен“, която впрочем все още пазя, започнах да правя „мои“ филми и си спомням, все едно е било вчера, деня, когато отидохме в „Одеон Фото“ да купим моя пръв прожекционен апарат. Бях на 11 години. Кутията имаше особена миризма на кинолента. Помня също така колко плаках, защото апаратът се оказа дефектен и двата филма на Чаплин, дадени като премия, бяха издраскани още при първата прожекция.
Тази камера и апаратът ме отнесоха в страната на чудесата. След часовете не се шляех със съучениците, а бързах да отида при моето кино. Бях си изработил плот за монтаж и часове наред размишлявах как да разположа различните планове, какво да изрежа, кое да залепя и прочие. На 15 години озвучавах моите филми с помощта на магнетофон. Бях като вманиачен. Три години преди да завърша, предизвиках миниреволюция в класа, като обявих, че имам намерение да стана „главен оператор на късометражни филми“.
Много скоро по примера на братовчедите започнах да организирам прожекции у дома: отначало двайсетина диапозитива, а след това филма. Представленията бяха платени и аз дори бях приготвил билети, които подпечатвах. До такава степен се бях увлякъл, че дори исках да имам машинка за перфориране, каквато бях видял в метрото, и мама сериозно се зае да ми набави такава.
Мисля си, че никога не бих могъл да се отблагодаря на моите родители за подкрепата, която ми оказаха. Правилата бяха ясни: „Ако вземеш изпита, ще получиш вариообектив. Ако получиш висока оценка, ще получиш и филтрите към него“. По този начин смених камерата „Кристен“ с модел „Ерксам“, сетне с „Пате“ 16 мм с професионален статив. След зрелостния изпит през 1962 г. кандидатствах в училище „Вожирар“ и се класирах първи, може би защото нямаше особена конкуренция.“