„10 неща, които никога няма да правя“ е новата книга на проф. д.н. Любомир Халачев. Според Иван Гранитски: „разказите са заредени с голяма емоционална сила, с дълбоки социално-психологически послания и са написани на един ювелирен и цветист език“. Те предлагат „непринудено…повествование, което възпроизвежда…панорамата на днешния сложен, противоречив и често пъти драматичен делник.“
Образни, „подправени“ с фина ирония, ударно заглавие, ярка поанта, обобщаващ финал, разказите са неподправено свидетелство за времето, в което живеем, документ, който, колкото е реално фактологно оцветен, толкова е и субективно художествено преосмислен. В тях „Корен квадратен“ е метафора в едно „Безвремие“, в което „Прекрасен летен ден“ ще се обедини с „Метаморфоза“ или с „Житейски ход“.
Проф. Любомир Халачев завършва ВГИК, Москва, през 1972 г. През 1974 г. се посвещава на образованието по операторско майсторство в НАТФИЗ. От 1975 г. работи в Студия „Време“ като оператор и режисьор на документални и научно-популярни филми. През 1991 г. основава „Кодиак“ – продуцентска фирма, която по-късно се преименува на „Кадиак Филм“. Един от основателите на Асоциацията на филмовите продуценти. Работи като режисьор, продуцент и сценарист на документални филми и телевизионни драми.
Специализирал е в Полша, Италия, Франция и Дания. Бил е гост-преподавател в Сингапур. Ръководител и лектор на семинари и уъркшопове в европейски програми, член и председател на журита на български и международни фестивали. Професор, доктор по изкуствознание. Декан на Факултет екранни изкуства на НАТФИЗ (2005 – 2011) и Ректор (2011–2015). В момента преподава „Документално кино” на студентите по „Операторско майсторство“ и „Продуцентство” в магистърската програма „Мениджмънт в екранните изкуства“.
Създал е повече от 100 късометражни филма с множество награди на български и международни фестивали. Автор е на десетки статии, на 8 книги в областта на киното и телевизията и на книги с разкази.
Откъс от „10 неща, които никога няма да правя“ от Любомир Халачев, издателство „Захарий Стоянов“, 2021
„Защо…
Започвам със „защо“ тъй като въпросителната дума „защо“ ми харесва, но в случая по-интересно не е „Защо?“, а „Как?“ Как написах тази книга е по-важният въпрос, защото тя беше написана в обстановка на тотална карантина. Такава, каквато аз не помня за последните седемдесет години. И не само аз, цяла България не я помни. И не само България – цяла Европа каза, че не си спомня нещо подобно. И доколкото разбрах, всички континенти /с изключение на Антарктида/ се оказаха в подобно положение. И затова ние в България попаднахме не както обикновено в изключенията, а бяхме точно в средата на правилото – карантина до край.
Когато попаднеш в подобно положение първо се оглеждаш, ослушваш и се опитваш да разбереш наистина ли е така тежко и ако е така тежко, какво ще стане по-нататък. Защото тежкото си е тежко, но ако по-нататък ще стане по-леко някак си не тежи така страшно. Но в средата на карантината се разбра, че няма да бъде по-леко и скоро няма да има някаква яснота какво ще бъде по-нататък. Тогава аз се замислих и си казах: „Няма начин в историята на Човечеството да не е имало подобно положение. Дай да видим какво са правили хората тогава и да се опитаме да го повторим. Няма вечно да откриваме велосипеда – веднъж открит той се е завъртял и трябва само да го използваме и да се движим напред!“
Щом като взех това решение и някак си ми олекна. Олекна ми не защото знаех какво ще направя, а защото бях сигурен че има изход. И този изход не идваше от политици, от военни, от социолози или икономисти. Идваше от там, откъде обикновено не го очакват- от културата. Защото всичко, което е ставало в Историята вече някъде е било описано, драматизирано, нарисувано, анализирано и възпято по някакъв начин. Направили са го за наше удобство колегите от миналото. Като казвам колеги не искам да съм нескромен и да се сравнявам с гениите, но все някак трябва да се обърнем към тяхното наследство. И докато така си мислех и се чудех от кой век да започна видях в библиотеката старо издание на „Декамерон“. „А!- казах си аз.- Ами то е готово, само чака да го вземеш!“ За съжаление там практическата ситуация се оказа друга, младежите бяха затворени само за десет дни, в луксозна вила, безгрижно си бърбореха и се отдаваха на чувствени наслади. В случая бяхме в безвремие и нямаше нищо чувствено освен това, че попадах в групата на тези, които ходят в магазина сутрин до десет и половина- ако това може да извика някакви чувства , разбира се.
Затова аз опитах нещо друго, което колегата Бокачо не е имал на разположение в онези времена- обикновения безжичен телефон. А за да бъда изчерпателен в средствата към него прибавих фейсбук и интернет. Просто се обадих на приятелите, с които обикновено нямаме време дълго да си говорим и изведнъж с тяхна помощ потънах в дълги и сладки спомени за миналото време. И понеже обстановката беше такава, че не вдъхваше много надежда и спокойствие моите приятели се надпреварваха да си спомнят истории, които някак си представяха живота в по-светли краски. Ето така се родиха тези малки разкази- истории, разказани ми от моите приятели в обстановка на тежка карантина, докарана ни до главата от ужасната глобална пандемия.
Това е практическата истина. Останалото беше лесно- да седна и да ги запиша по възможност така, че да не звучат тъжно, за да се опитам поне малко да дам надежда на тези, които ще ги прочетат.“
Образни, „подправени“ с фина ирония, ударно заглавие, ярка поанта, обобщаващ финал, разказите са неподправено свидетелство за времето, в което живеем, документ, който, колкото е реално фактологно оцветен, толкова е и субективно художествено преосмислен. В тях „Корен квадратен“ е метафора в едно „Безвремие“, в което „Прекрасен летен ден“ ще се обедини с „Метаморфоза“ или с „Житейски ход“.
Проф. Любомир Халачев завършва ВГИК, Москва, през 1972 г. През 1974 г. се посвещава на образованието по операторско майсторство в НАТФИЗ. От 1975 г. работи в Студия „Време“ като оператор и режисьор на документални и научно-популярни филми. През 1991 г. основава „Кодиак“ – продуцентска фирма, която по-късно се преименува на „Кадиак Филм“. Един от основателите на Асоциацията на филмовите продуценти. Работи като режисьор, продуцент и сценарист на документални филми и телевизионни драми.
Специализирал е в Полша, Италия, Франция и Дания. Бил е гост-преподавател в Сингапур. Ръководител и лектор на семинари и уъркшопове в европейски програми, член и председател на журита на български и международни фестивали. Професор, доктор по изкуствознание. Декан на Факултет екранни изкуства на НАТФИЗ (2005 – 2011) и Ректор (2011–2015). В момента преподава „Документално кино” на студентите по „Операторско майсторство“ и „Продуцентство” в магистърската програма „Мениджмънт в екранните изкуства“.
Създал е повече от 100 късометражни филма с множество награди на български и международни фестивали. Автор е на десетки статии, на 8 книги в областта на киното и телевизията и на книги с разкази.
Откъс от „10 неща, които никога няма да правя“ от Любомир Халачев, издателство „Захарий Стоянов“, 2021
„Защо…
Започвам със „защо“ тъй като въпросителната дума „защо“ ми харесва, но в случая по-интересно не е „Защо?“, а „Как?“ Как написах тази книга е по-важният въпрос, защото тя беше написана в обстановка на тотална карантина. Такава, каквато аз не помня за последните седемдесет години. И не само аз, цяла България не я помни. И не само България – цяла Европа каза, че не си спомня нещо подобно. И доколкото разбрах, всички континенти /с изключение на Антарктида/ се оказаха в подобно положение. И затова ние в България попаднахме не както обикновено в изключенията, а бяхме точно в средата на правилото – карантина до край.
Когато попаднеш в подобно положение първо се оглеждаш, ослушваш и се опитваш да разбереш наистина ли е така тежко и ако е така тежко, какво ще стане по-нататък. Защото тежкото си е тежко, но ако по-нататък ще стане по-леко някак си не тежи така страшно. Но в средата на карантината се разбра, че няма да бъде по-леко и скоро няма да има някаква яснота какво ще бъде по-нататък. Тогава аз се замислих и си казах: „Няма начин в историята на Човечеството да не е имало подобно положение. Дай да видим какво са правили хората тогава и да се опитаме да го повторим. Няма вечно да откриваме велосипеда – веднъж открит той се е завъртял и трябва само да го използваме и да се движим напред!“
Щом като взех това решение и някак си ми олекна. Олекна ми не защото знаех какво ще направя, а защото бях сигурен че има изход. И този изход не идваше от политици, от военни, от социолози или икономисти. Идваше от там, откъде обикновено не го очакват- от културата. Защото всичко, което е ставало в Историята вече някъде е било описано, драматизирано, нарисувано, анализирано и възпято по някакъв начин. Направили са го за наше удобство колегите от миналото. Като казвам колеги не искам да съм нескромен и да се сравнявам с гениите, но все някак трябва да се обърнем към тяхното наследство. И докато така си мислех и се чудех от кой век да започна видях в библиотеката старо издание на „Декамерон“. „А!- казах си аз.- Ами то е готово, само чака да го вземеш!“ За съжаление там практическата ситуация се оказа друга, младежите бяха затворени само за десет дни, в луксозна вила, безгрижно си бърбореха и се отдаваха на чувствени наслади. В случая бяхме в безвремие и нямаше нищо чувствено освен това, че попадах в групата на тези, които ходят в магазина сутрин до десет и половина- ако това може да извика някакви чувства , разбира се.
Затова аз опитах нещо друго, което колегата Бокачо не е имал на разположение в онези времена- обикновения безжичен телефон. А за да бъда изчерпателен в средствата към него прибавих фейсбук и интернет. Просто се обадих на приятелите, с които обикновено нямаме време дълго да си говорим и изведнъж с тяхна помощ потънах в дълги и сладки спомени за миналото време. И понеже обстановката беше такава, че не вдъхваше много надежда и спокойствие моите приятели се надпреварваха да си спомнят истории, които някак си представяха живота в по-светли краски. Ето така се родиха тези малки разкази- истории, разказани ми от моите приятели в обстановка на тежка карантина, докарана ни до главата от ужасната глобална пандемия.
Това е практическата истина. Останалото беше лесно- да седна и да ги запиша по възможност така, че да не звучат тъжно, за да се опитам поне малко да дам надежда на тези, които ще ги прочетат.“