„Четирите кътчета на сърцето” (превод: Красимир Петров, 152 стр., ИК „Колибри“) е с предговор от сина ѝ Дени Вестхоф. Историята пренася в заможно френско семейство в провинциален град с неговите драми и фарсове, с фалша, но и с искреността и отчаянието на членовете му. Читателят се запознава с грубия, но може би добродушен по своему Анри, с красивата и студена Мари-Лор, с чувствителната ѝ майка Фани и главно, с очарователния съпруг на Мари-Лор – Людовик. Претърпял автомобилна катастрофа, обявен за психически нестабилен от продажни лекари, щастливо влюбен, синът на патриарха в семейство Кресон ще се опита да докаже, че не е луд. Как ще се развият отношенията между героите, какво ще се случи на приема, ще надделеят ли „добрите“ и не на последно място, кои са четирите кътчета на сърцето – тези въпроси определено ще раздвижат въображението на докосналите се до света на Саган.
Според Дени Вестхоф „перото на Саган“ се отличава на места със „своята безочливост, барокова тоналност и екстравагантна детайлност“. „От всяка страница… лъха усещането за свобода, независим дух, хаплив хумор и дързост, стигаща до предизвикателство, тъй характерни за … Франсоаз. Прочелият „Четирите кътчета на сърцето“ не може да не се съгласи с това брилянтно описание на стиловата образност на недовършената творба. Нейните особености откриваме, както в нетипичния като интрига сюжет, така и в описанията, в които конкретната оценка е безкомпромисна („съпругът я проследи с поглед изпълнен с възхищение и с недоверие“, „ високомерието, безразличието и едва прикритата агресивност обикновено са признак на глупост, докато в Кресонад те бяха предизвикани най-вече от съвършената незаитересованост към когото и да било“). Умението, с която разказва Саган увлича неусетно, а отличният превод на Красимир Петров превръща срещата с персонажи във вълнуващо изживяване. То може да породи противоречиви емоции, но никога сред тях не биха попаднали безразличието и скуката. Защото задава ребуси, развихря фантазията, събужда нравствено-духовни корективи, ражда полемики.
Франсоаз Саган (1935-2004), автор на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни. Става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан на 18-годишна възраст. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани. Омъжва се два пъти, прочува се с бохемските си нрави, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите, злоупотребява и с алкохола. След публикуването на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“. Книгите на Франсоаз Саган са преведени на 15 езика, а във Франция от тях са продадени 30 милиона екземпляра.
Откъс от „Четирите кътчета на сърцето“ от Франсоаз Саган
„Трябва да кажем, че Людовик Кресон неотдавна се бе завърнал след продължителен престой в различни клиники, където бе попаднал след толкова сериозна пътна злополука, че никой лекар и никоя влюбена в него жена не бяха се осмелили да се надяват, че ще оживее. Карана от Мари-Лор, малката спортна кола, която тя бе получила като подарък за рождения си ден, се бе забила с пълна скорост в спрял камион и превозваните от него стоманени пластини буквално бяха накълцали мястото на пътника. Мари-Лор не бе получила дори една драскотина нито по главата, нито по тялото, главата на Людовик също бе останала невредима, но тялото му бе пронизано на няколко места от металните остриета. В резултат той изпадна в кома и според лекарите му оставаха не повече от ден-два, докато напусне този свят.
Само че същото това тяло се оказа естествена крепост, в която дробовете, раменете, шията и всички органи, осигуряващи външното и вътрешното здраве на този простодушен младеж, се оказаха далеч по-издръжливи и борбени, отколкото би могло да се предположи. Докато вече се обсъждаше погребалната церемония със съответната музика, докато Мари-Лор си избираше строг, но възхитителен тоалет на вдовица (прост и гарниран със съвсем ненужен лейкопласт на слепоочието), докато Анри Кресон, изпаднал в ярост от провала на някакъв проект, раздаваше ритници на мебелите и ругаеше своите служители, докато неговата съпруга Сандра, мащехата на Людовик, със смазващо достойнство излагаше на показ крехкото си здраве, което често я принуждаваше да пази леглото, самият Людовик се бореше. И ето че само след седмица за всеобщо удивление той излезе от комата.
Всеизвестно е, че има лекари, които понякога държат повече на веднъж поставената диагноза, отколкото на своите пациенти. Людовик хвърли в ужас светилата на медицината, които Анри Кресон (по навик) бе докарал от Париж и от къде ли не. Лекотата, с която той се завърна обратно на този грешен свят, до такава степен ги подразни, че те откриха някаква много опасна повреда вътре в черепа му. Заедно с мълчанието му това бе напълно достатъчно да го поставят под наблюдение, а след това да го изпратят в специализирана клиника. Изглеждаше объркан, отнесен и дори не с ума си, а напълно здравото му тяло допълнително засилваше това впечатление.
В продължение на две години Людовик, без да каже дума и без да протестира, бе влачен от клиника на клиника, от психиатрия на психиатрия и дори изпратен в Америка с частен самолет, овързан и едва ли не в усмирителна риза. Веднъж месечно членовете на малкото му семейство отиваха на свиждане, за да го гледат как спи или, както споделяха помежду си, „да се усмихва глупаво“, след което бързаха да се приберат по домовете си. „Не мога да понеса такава гледка“, охкаше Мари-Лор, без дори да се опитва да отрони някоя лицемерна сълза. Впрочем никой от останалите пътници в колата нямаше намерение да плаче.
Имаше все пак едно изключение в лицето на неотдавна овдовялата очарователна Фани Кроули, майката на Мари-Лор, която веднъж отиде да види зет си, когото поначало не харесваше – тя всъщност все още оплакваше кончината на своя съпруг. Каубойското държане на Людовик от рода на „всичко е наред“ бе изнервило твърде много по-чувствителни жени, макар в същото време той да се бе харесвал на твърде много естествено жизнерадостни жени. Така че Фани Кроули видя онзи, когото наричаше плейбой, отпуснат в един фотьойл, със завързани ръце и крака, страхотно отслабнал и също така страхотно подмладен, кротък и уязвим, съвършено неспособен да откаже да приема психотропните медикаменти, които от сутрин до вечер вливаха във вените му… и Фани Кроули заплака. Тя плака така, че заинтригува Анри Кресон, който се съгласи да проведе с нея сериозен разговор на четири очи.“
Според Дени Вестхоф „перото на Саган“ се отличава на места със „своята безочливост, барокова тоналност и екстравагантна детайлност“. „От всяка страница… лъха усещането за свобода, независим дух, хаплив хумор и дързост, стигаща до предизвикателство, тъй характерни за … Франсоаз. Прочелият „Четирите кътчета на сърцето“ не може да не се съгласи с това брилянтно описание на стиловата образност на недовършената творба. Нейните особености откриваме, както в нетипичния като интрига сюжет, така и в описанията, в които конкретната оценка е безкомпромисна („съпругът я проследи с поглед изпълнен с възхищение и с недоверие“, „ високомерието, безразличието и едва прикритата агресивност обикновено са признак на глупост, докато в Кресонад те бяха предизвикани най-вече от съвършената незаитересованост към когото и да било“). Умението, с която разказва Саган увлича неусетно, а отличният превод на Красимир Петров превръща срещата с персонажи във вълнуващо изживяване. То може да породи противоречиви емоции, но никога сред тях не биха попаднали безразличието и скуката. Защото задава ребуси, развихря фантазията, събужда нравствено-духовни корективи, ражда полемики.
Франсоаз Саган (1935-2004), автор на 20 романа, шест от които издавани в България, както и на новели, пиеси, филмови сценарии и текстове за песни. Става известна още с първия си роман, „Добър ден, тъга“, написан на 18-годишна възраст. Оттогава до края на живота ѝ славата не я напуска. Книгите ѝ жънат успех по целия свят, много от тях са филмирани. Омъжва се два пъти, прочува се с бохемските си нрави, със страстта си към хазарта и бързите коли. След претърпяна тежка автомобилна катастрофа се пристрастява към опиатите, злоупотребява и с алкохола. След публикуването на първия ѝ роман Франсоа Мориак я нарича „очарователно малко чудовище“, впоследствие я определят като „Шанел на литературата“, говорят за „малката музика“ на романтичните ѝ сюжети, а по повод кончината ѝ Жак Ширак заявява: „С нейната смърт Франция загуби един от своите най-блестящи и чувствителни писатели“. Книгите на Франсоаз Саган са преведени на 15 езика, а във Франция от тях са продадени 30 милиона екземпляра.
Откъс от „Четирите кътчета на сърцето“ от Франсоаз Саган
„Трябва да кажем, че Людовик Кресон неотдавна се бе завърнал след продължителен престой в различни клиники, където бе попаднал след толкова сериозна пътна злополука, че никой лекар и никоя влюбена в него жена не бяха се осмелили да се надяват, че ще оживее. Карана от Мари-Лор, малката спортна кола, която тя бе получила като подарък за рождения си ден, се бе забила с пълна скорост в спрял камион и превозваните от него стоманени пластини буквално бяха накълцали мястото на пътника. Мари-Лор не бе получила дори една драскотина нито по главата, нито по тялото, главата на Людовик също бе останала невредима, но тялото му бе пронизано на няколко места от металните остриета. В резултат той изпадна в кома и според лекарите му оставаха не повече от ден-два, докато напусне този свят.
Само че същото това тяло се оказа естествена крепост, в която дробовете, раменете, шията и всички органи, осигуряващи външното и вътрешното здраве на този простодушен младеж, се оказаха далеч по-издръжливи и борбени, отколкото би могло да се предположи. Докато вече се обсъждаше погребалната церемония със съответната музика, докато Мари-Лор си избираше строг, но възхитителен тоалет на вдовица (прост и гарниран със съвсем ненужен лейкопласт на слепоочието), докато Анри Кресон, изпаднал в ярост от провала на някакъв проект, раздаваше ритници на мебелите и ругаеше своите служители, докато неговата съпруга Сандра, мащехата на Людовик, със смазващо достойнство излагаше на показ крехкото си здраве, което често я принуждаваше да пази леглото, самият Людовик се бореше. И ето че само след седмица за всеобщо удивление той излезе от комата.
Всеизвестно е, че има лекари, които понякога държат повече на веднъж поставената диагноза, отколкото на своите пациенти. Людовик хвърли в ужас светилата на медицината, които Анри Кресон (по навик) бе докарал от Париж и от къде ли не. Лекотата, с която той се завърна обратно на този грешен свят, до такава степен ги подразни, че те откриха някаква много опасна повреда вътре в черепа му. Заедно с мълчанието му това бе напълно достатъчно да го поставят под наблюдение, а след това да го изпратят в специализирана клиника. Изглеждаше объркан, отнесен и дори не с ума си, а напълно здравото му тяло допълнително засилваше това впечатление.
В продължение на две години Людовик, без да каже дума и без да протестира, бе влачен от клиника на клиника, от психиатрия на психиатрия и дори изпратен в Америка с частен самолет, овързан и едва ли не в усмирителна риза. Веднъж месечно членовете на малкото му семейство отиваха на свиждане, за да го гледат как спи или, както споделяха помежду си, „да се усмихва глупаво“, след което бързаха да се приберат по домовете си. „Не мога да понеса такава гледка“, охкаше Мари-Лор, без дори да се опитва да отрони някоя лицемерна сълза. Впрочем никой от останалите пътници в колата нямаше намерение да плаче.
Имаше все пак едно изключение в лицето на неотдавна овдовялата очарователна Фани Кроули, майката на Мари-Лор, която веднъж отиде да види зет си, когото поначало не харесваше – тя всъщност все още оплакваше кончината на своя съпруг. Каубойското държане на Людовик от рода на „всичко е наред“ бе изнервило твърде много по-чувствителни жени, макар в същото време той да се бе харесвал на твърде много естествено жизнерадостни жени. Така че Фани Кроули видя онзи, когото наричаше плейбой, отпуснат в един фотьойл, със завързани ръце и крака, страхотно отслабнал и също така страхотно подмладен, кротък и уязвим, съвършено неспособен да откаже да приема психотропните медикаменти, които от сутрин до вечер вливаха във вените му… и Фани Кроули заплака. Тя плака така, че заинтригува Анри Кресон, който се съгласи да проведе с нея сериозен разговор на четири очи.“