Роден през 1962 г. в Ню Джърси, САЩ, Харлан Коубън е култов автор на психологически трилъри, създател и продуцент на популярни телевизионни предавания. Автор е на десетки романи (на български са преведени: „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и др.), от които са продадени над 70 милиона екземпляра в цял свят. Коубън е първият писател, носител едновременно на три от най-значимите награди за криминална литература – „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“. Името му фигурира в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. През 2011 година Коубън получи Медала на Париж, който се връчва в знак на висока почит към артисти със специален принос към културата на международно ниво. Неговите творби са виртуозни мистерии, излагащи на показ тъмната страна на реалността. Романът му „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година.
„Бегълка“ е спиращ дъха трилър за опасния свят, в който живеем, за цената на свободата и за способността да оцеляваме.
В романа (превод: Васил Велчев, 416 стр., ИК „Колибри“) един баща е изгубил дъщеря си. Тя е пристрастена към наркотиците и към приятеля си, който я малтретира. И е дала ясен сигнал, че не иска да бъде намерена. Един ден баща й случайно я вижда в Сентръл Парк да свири и пее за пари. Но тя вече не е момичето, което той си спомня. Вижда една похабена и уплашена жена, която явно има големи неприятности. Ще се опита да я спаси, но ще попадне в свят, в който властват престъпни банди, където наркотиците са основна валута, а убийството е нещо обичайно.
„Бегълка“ е спиращ дъха трилър за опасния свят, в който живеем, за цената на свободата и за способността да оцеляваме.
В романа (превод: Васил Велчев, 416 стр., ИК „Колибри“) един баща е изгубил дъщеря си. Тя е пристрастена към наркотиците и към приятеля си, който я малтретира. И е дала ясен сигнал, че не иска да бъде намерена. Един ден баща й случайно я вижда в Сентръл Парк да свири и пее за пари. Но тя вече не е момичето, което той си спомня. Вижда една похабена и уплашена жена, която явно има големи неприятности. Ще се опита да я спаси, но ще попадне в свят, в който властват престъпни банди, където наркотиците са основна валута, а убийството е нещо обичайно.
Откас от „Бегълка“от Харлан Коубън
„Саймън гледаше право напред и примигваше ужасѐн. В парка се стичаха туристи и се снимаха с прочутата мозайка – групови снимки, селфита, някои коленичеха върху мозаечната творба, други полягаха върху нея. И днес, както обикновено, думите IMAGINE бяха увенчани със свежи цветя, оформящи знака на мира с розовите си листенца, които вятърът незнайно как не бе успял да отвее. Посетителите проявяваха търпимост един към друг – може би защото мястото беше паметник, – изчакваха реда си да пристъпят към мозайката за поредната специална снимка, която да качат в Снапчат или Инстаграм, или която там социална платформа предпочитаха, придружена от подходящия цитат от Джон Ленън, текста на някоя бийтълсова песен или която и да е песен, в която се казва, че хората трябва да живеят в мир.
Саймън носеше костюм и вратовръзка. Не я беше разхлабил след излизането от офиса му на „Веси стрийт“ в Световния финансов център. Точно срещу него, също седнала до прочутата мозайка, една от тях – как ги наричате сега – улични музиканти, скитници, дрогирани, душевноболни, просяци? – свиреше парчета на „Бийтълс“ с надеждата да изкара някоя пара. „Уличната музикантка“ – може би най-снизходителното определение, – дрънкаше на разстроена китара и пееше с дрезгав глас как Пени Лейн била в очите и ушите ѝ.
Странен или поне забавен спомен: Саймън често минаваше покрай тази мозайка, когато децата му бяха малки. Когато Пейдж беше може би на девет, Сам на шест, а Аня на три, те тръгваха от апартамента им, който се намираше само на пет пресечки оттук, на Шейсет и седма улица между авеню „Колумб“ и „Сентръл парк“ уест“, и преминаваха през „Strawberry Fields“ на път към статуята на Алиса в Страната на чудесата, намираща се до езерцето в източния край на парка, където пускаха различни модели на лодки. За разлика от почти всяка друга статуя по света, тук на децата им позволяваха да се катерят и да пълзят по близо четириметровите бронзови фигури на Алиса, Лудия шапкар, Белия заек и цяла камара гигантски гъби, които не изглеждаха съвсем на място. Сам и Аня обожаваха да правят точно това, да се катерят по фигурите, макар че от време на време Сам пъхаше два пръста в носа на Алиса и викаше на Саймън: „Татко, татко, виж! Бъркам в носа на Алиса!“, при което майка му Ингрид неизменно въздъхваше и промърморваше под нос: „Момчета!“.
Но Пейдж, първородната им дъщеря, още тогава си беше тиха и кротка. Седеше на пейката с книжка за оцветяване и непокътнати моливи – не ѝ харесваше, когато някой молив се счупеше или опаковката им паднеше – и никога не излизаше извън очертанията, като някоя иронична метафора. Когато порасна – на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет – Пейдж сядаше на пейката, точно както Саймън сега, и пишеше разкази и текстове на песни в тетрадката, която баща ѝ ѝ беше купил от „Папирус“ на авеню „Колумб“.“
„Саймън гледаше право напред и примигваше ужасѐн. В парка се стичаха туристи и се снимаха с прочутата мозайка – групови снимки, селфита, някои коленичеха върху мозаечната творба, други полягаха върху нея. И днес, както обикновено, думите IMAGINE бяха увенчани със свежи цветя, оформящи знака на мира с розовите си листенца, които вятърът незнайно как не бе успял да отвее. Посетителите проявяваха търпимост един към друг – може би защото мястото беше паметник, – изчакваха реда си да пристъпят към мозайката за поредната специална снимка, която да качат в Снапчат или Инстаграм, или която там социална платформа предпочитаха, придружена от подходящия цитат от Джон Ленън, текста на някоя бийтълсова песен или която и да е песен, в която се казва, че хората трябва да живеят в мир.
Саймън носеше костюм и вратовръзка. Не я беше разхлабил след излизането от офиса му на „Веси стрийт“ в Световния финансов център. Точно срещу него, също седнала до прочутата мозайка, една от тях – как ги наричате сега – улични музиканти, скитници, дрогирани, душевноболни, просяци? – свиреше парчета на „Бийтълс“ с надеждата да изкара някоя пара. „Уличната музикантка“ – може би най-снизходителното определение, – дрънкаше на разстроена китара и пееше с дрезгав глас как Пени Лейн била в очите и ушите ѝ.
Странен или поне забавен спомен: Саймън често минаваше покрай тази мозайка, когато децата му бяха малки. Когато Пейдж беше може би на девет, Сам на шест, а Аня на три, те тръгваха от апартамента им, който се намираше само на пет пресечки оттук, на Шейсет и седма улица между авеню „Колумб“ и „Сентръл парк“ уест“, и преминаваха през „Strawberry Fields“ на път към статуята на Алиса в Страната на чудесата, намираща се до езерцето в източния край на парка, където пускаха различни модели на лодки. За разлика от почти всяка друга статуя по света, тук на децата им позволяваха да се катерят и да пълзят по близо четириметровите бронзови фигури на Алиса, Лудия шапкар, Белия заек и цяла камара гигантски гъби, които не изглеждаха съвсем на място. Сам и Аня обожаваха да правят точно това, да се катерят по фигурите, макар че от време на време Сам пъхаше два пръста в носа на Алиса и викаше на Саймън: „Татко, татко, виж! Бъркам в носа на Алиса!“, при което майка му Ингрид неизменно въздъхваше и промърморваше под нос: „Момчета!“.
Но Пейдж, първородната им дъщеря, още тогава си беше тиха и кротка. Седеше на пейката с книжка за оцветяване и непокътнати моливи – не ѝ харесваше, когато някой молив се счупеше или опаковката им паднеше – и никога не излизаше извън очертанията, като някоя иронична метафора. Когато порасна – на петнайсет, шестнайсет, седемнайсет – Пейдж сядаше на пейката, точно както Саймън сега, и пишеше разкази и текстове на песни в тетрадката, която баща ѝ ѝ беше купил от „Папирус“ на авеню „Колумб“.“