Излезе от печат „Принцът и просякът“ на Марк Твен с оригиналните илюстрации на Франк Т. Мерил, Джон Харли и Л. С. Ипсен.
 
„Принцът и просякът“ (превод: Невяна Розева, 336 стр., ИК „Колибри) излиза за пръв път през 1881 г. в Канада. Твен описва в него с много ирония и сарказъм, но и по един характерен за него изключително увлекателен начин, недъзите и нелепостите в английската държава и съдебната й система през XVI век по време на управлението на династията Тюдор. Това е разказ за две момчета – едното е принц, наследникът на Хенри Осми, чието раждане се очаква напрегнато от цяла Англия, а другото е просякът Том Канти, син на крадец и мошеник, чиято поява на бял свят не радва никого. Размяната на дрехи между двамата води до редица приключения, които ще служат и на двамата герои като уроци за цял живот.
 
Марк Твен е псевдоним на Самуел Клеменс – бележит американски писател, журналист и общественик, роден през 1835 година. Животът му е бурен и изпълнен с премеждия. Смятан е за най-големия хуморист на своето време, а Уилям Фокнър го нарича „бащата на американската литература“. Марк Твен е автор на множество произведения, сред които „Приключенията на Том Сойер” и продължението му „Приключенията на Хъкълбери Фин“. В „Принцът и просякът“ Твен използва един доста популярен в литературата и във фолклора похват – размяна на дрехи, която води до редица превратности и недоразумения.
 
Откъс от „Принцът и просякът“ на Марк Твен
 
“След някое време Том си устрои скришом кралски двор! Той беше принц, най-близките му другари бяха телохранители, камериери, оръженосци, адютанти, придворни дами и кралско семейство. Мнимият принц бе посрещан всеки ден със сложен церемониал, заимстван от Том из романтичните му четива, всеки ден важните дела на мнимото кралство се обсъждаха в кралския съвет и всеки ден негово мнимо височество издаваше укази до въображаемите си армии, флоти и вицекралства.
 
След което тръгваше в своите дрипи да изпроси някой фартинг, да хапне коричка хляб, да си получи обичайните плесници, да легне върху наръча мръсна слама и да замечтае отново за празното си величие. А желанието да зърне поне веднъж някой истински принц растеше всеки ден и всяка седмица, докато най-после погълна всички други желания и стана единствената страст в живота му.
 
В един януарски ден при обикновената обиколка за просия, бос и премръзнал, той скиташе с часове унило около Минсинт Лейн и Литъл Ист Чип, като надзърташе през прозорците на гостилниците, примамван от страшните баници с месо и другите изкусителни изобретения, изложени там – защото за него това бяха лакомства, достойни за небесни жители, съдейки само по миризмата им, разбира се, защото не бе имал никога щастието да получи и да хапне такова нещо. Ръмеше студен дъжд, времето беше мрачно, денят тъжен. Вечерта Том се прибра вкъщи толкова измокрен, уморен и гладен, че щом го погледнаха, бащата и бабата го съжалиха посвоему, напляскаха го набързо и го изпратиха да спи. От болка и глад, както и от ругатните и побоите из къщата той лежа дълго време буден, но мислите му се понесоха пак към далечни романтични страни и той заспа между обсипани със скъпоценности и позлата князчета в просторни дворци, където прислужниците им се покланяха до земята или тичаха да изпълнят заповедите им. После както винаги сънува, че и той е принц. Блясъкът на кралското достойнство сия цяла нощ над него, той се движеше сред важни лордове и лейди в ослепителна светлина, вдишваше благоухания, опиваше се от прекрасна музика и приемаше ту с усмивка, ту с леко кимване на царствената си глава почтителното покорство на блестящата тълпа, която се отдръпваше да му стори път. Когато се събуди сутринта и погледна жалката обстановка, сънят му завърши с обичайната последица – като засили хилядократно мръсотията и нищетата. Тогава дойдоха огорчението, мъката и сълзите.”