Излезе от печат „Пилат”, един от възхитителните романи на голямата унгарска писателка Магда Сабо. Екранизацията на книгата под режисурата на Линда Домбровски е част от конкурсната програма на тазгодишното издание на Международния фестивал Синелибри.
„Пилат“ (превод: Нели Димова, 272 стр., ИК „Колибри“) не черпи от личните преживявания на Магда Сабо, не е и на историческа тематика. Централна роля в повествованието играе умната и модерна, разведена лекарка Иза Сьоч, която кара овдовялата си майка да се премести при нея в Будапеща. 70-годишната старица е прекарала значителна част от живота си в провинцията и сърцето ѝ не бие с ритъма на столицата. Откъсната от патриархалния свят и от обичайните си дейности, ще се справи ли тя със самотата? Или ще се вкопчи в спомена за неотдавна починалия си съпруг и сантименталните възгледи ще надделеят над рационалния комфорт? „Пилат“ е историята на една майка, която иска да свали от раменете на дъщеря си непоносимия товар, който представлява тя за нея. И за една дъщеря, която иска да носи майка си така, както е била носена от нея, но не знае как да го направи. Всеки читател ще се разпознае – в поне едната от двете.
Това е книга за отношенията родители-деца, за фините нюанси на чувствата, за лабиринта в човешката душа, в който егоизмът и емпатията са в антагонистична надпревара. Увличащата неусетно история дълбае дълбоко и безпощадно, достигайки до оголените нерви на емоционалната и рационалната същност на индивида. Психологическата „дисекция“ е стряскащо медицински прецизна, но и по своему хуманно съпричастна. Всеки детайл от бита, атмосферата, взаимовръзките е подбран внимателно, за да може, без да се натрапва, да разкрие щрих след щрих Живота-Любовта-Смъртта, в тяхната пълнота и многообразие. Така ежедневието, споменът, болката и изборът се превръщат в двигатели на действието, в което заложници са оригиналните персонажи. Кой сред тях е Пилат? Магда Сабо оставя отговора като дилема за читателската сетивност…
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите ѝ са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието ѝ е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата ѝ творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Улица „Каталин”, „Вратата”. Стилът на Сабо се отличава с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.
Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
Откъс от „Пилат“ от Магда Сабо
„Новината дойде сутринта, докато препичаше филийки.
Преди три години Иза им бе пратила една практична машинка, в която филийките хляб се изпичаха до бледорозово между електрически жички. Тя я повъртя, погледа я известно време, после, с все кутията, я прибра най-долу в кухненския шкаф и повече не я извади оттам. Не вярваше в машините, всъщност не вярваше дори в нещо толкова всекидневно и обичайно като електричеството. Ако за няколко часа нямаше ток заради късо съединение или пък заради повреден от бурята електропровод, сваляше от бюфета с чашите медния свещник с двете поставки, където свещите винаги стояха в очакване токът да угасне, донасяше го от кухнята и докато пристъпваше през антрето, държеше над главата си клонките с пламтящите фитили, както кротък, стар елен рогата си. И с мисълта за тостера не можа да свикне; биха ѝ липсвали приклякането, огънят, особеното пъхтене на жарта, напомнящо за живо същество. Постоянната игра на цветовете на жарта винаги придаваше на стаята някакво специфично оживление; когато огънят гореше, имаше чувството, че не е сама дори освен нея да нямаше никого в къщата.
И сега бе приседнала на табуретката пред отворената вратичка на печката и когато Антал звънна, не знаеше къде да дене миниатюрния ръжен, на който се препичаше филийката ѝ, затова излезе с него в антрето. Антал първо само я погледна, после я хвана за ръката и непохватният жест, с който я докосна, издаде какво не желаеше да изрече. Очите на старицата се наляха със сълзи, но капките не избликнаха, сякаш някаква особена, упорита сила ги задържаше на ръба на клепачите. Учтивост, едновременно вродена и втълпена, функционираща по-уверено и от рефлекс, я накара даже да отрони и едно „Благодаря ти, синко“.
От двете малки стаи отопляваше само вътрешната. Когато влязоха, старицата отново се отпусна на табуретката, а Антал започна да си грее ръцете на печката. Не говореха, но и мълчейки се разбираха прекрасно. „Трябва да съм силна – изрече мислено старицата, – много го обичах.“ „Съвземи се, имаме време – отвърна ѝ наум Антал. – Всъщност няма никакъв смисъл да отиваш, защото на онова място вече няма никой. Онзи, който е там, от зори вече не е човекът, когото познаваше. Аз обаче все пак ще те заведа, защото и над него имаш права, над този никой.“
Когато най-после тръгнаха, старицата провеси на ръката си пазарската чанта. Винаги ходеше в клиниката с чанта, в нея носеше на Винце всичко, което той пожелаеше или което тя сметнеше за добре: носни кърпи, бишкоти, лимони. И сега през дупчиците на мрежичката проблеснаха жълтите овали. „Прави магии – помисли си лекарят. – Прави магии с три жалки лимона. Смята, че ако покаже на тленността, че не се страхува от нея, ще стресне смъртта. Смята, че ако занесе лимони на татко, ще го завари жив.“
През нощта бе паднала слана, стълбите бяха хлъзгави, старицата не беше ги ръсила от вечерта. Антал я хвана под ръка, така слязоха. Вратата на навеса за дърва беше отворена, на прага имаше кална снежна пряспа, зад нея, като иззад броня, надзърташе Капитан. Чуваше се как се мъчи със сламата, отново беше разбутал гнездото си. Старицата не поглеждаше към навеса, ръката ѝ внезапно се вдърви, дишането ѝ се учести. „И тя забеляза Капитан – помисли си лекарят, – прави се, че не го вижда. Капитан е черен. Сега не бива да вижда черно, само бяло.“
„Пилат“ (превод: Нели Димова, 272 стр., ИК „Колибри“) не черпи от личните преживявания на Магда Сабо, не е и на историческа тематика. Централна роля в повествованието играе умната и модерна, разведена лекарка Иза Сьоч, която кара овдовялата си майка да се премести при нея в Будапеща. 70-годишната старица е прекарала значителна част от живота си в провинцията и сърцето ѝ не бие с ритъма на столицата. Откъсната от патриархалния свят и от обичайните си дейности, ще се справи ли тя със самотата? Или ще се вкопчи в спомена за неотдавна починалия си съпруг и сантименталните възгледи ще надделеят над рационалния комфорт? „Пилат“ е историята на една майка, която иска да свали от раменете на дъщеря си непоносимия товар, който представлява тя за нея. И за една дъщеря, която иска да носи майка си така, както е била носена от нея, но не знае как да го направи. Всеки читател ще се разпознае – в поне едната от двете.
Това е книга за отношенията родители-деца, за фините нюанси на чувствата, за лабиринта в човешката душа, в който егоизмът и емпатията са в антагонистична надпревара. Увличащата неусетно история дълбае дълбоко и безпощадно, достигайки до оголените нерви на емоционалната и рационалната същност на индивида. Психологическата „дисекция“ е стряскащо медицински прецизна, но и по своему хуманно съпричастна. Всеки детайл от бита, атмосферата, взаимовръзките е подбран внимателно, за да може, без да се натрапва, да разкрие щрих след щрих Живота-Любовта-Смъртта, в тяхната пълнота и многообразие. Така ежедневието, споменът, болката и изборът се превръщат в двигатели на действието, в което заложници са оригиналните персонажи. Кой сред тях е Пилат? Магда Сабо оставя отговора като дилема за читателската сетивност…
Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите ѝ са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието ѝ е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата ѝ творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Улица „Каталин”, „Вратата”. Стилът на Сабо се отличава с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.
Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.
Откъс от „Пилат“ от Магда Сабо
„Новината дойде сутринта, докато препичаше филийки.
Преди три години Иза им бе пратила една практична машинка, в която филийките хляб се изпичаха до бледорозово между електрически жички. Тя я повъртя, погледа я известно време, после, с все кутията, я прибра най-долу в кухненския шкаф и повече не я извади оттам. Не вярваше в машините, всъщност не вярваше дори в нещо толкова всекидневно и обичайно като електричеството. Ако за няколко часа нямаше ток заради късо съединение или пък заради повреден от бурята електропровод, сваляше от бюфета с чашите медния свещник с двете поставки, където свещите винаги стояха в очакване токът да угасне, донасяше го от кухнята и докато пристъпваше през антрето, държеше над главата си клонките с пламтящите фитили, както кротък, стар елен рогата си. И с мисълта за тостера не можа да свикне; биха ѝ липсвали приклякането, огънят, особеното пъхтене на жарта, напомнящо за живо същество. Постоянната игра на цветовете на жарта винаги придаваше на стаята някакво специфично оживление; когато огънят гореше, имаше чувството, че не е сама дори освен нея да нямаше никого в къщата.
И сега бе приседнала на табуретката пред отворената вратичка на печката и когато Антал звънна, не знаеше къде да дене миниатюрния ръжен, на който се препичаше филийката ѝ, затова излезе с него в антрето. Антал първо само я погледна, после я хвана за ръката и непохватният жест, с който я докосна, издаде какво не желаеше да изрече. Очите на старицата се наляха със сълзи, но капките не избликнаха, сякаш някаква особена, упорита сила ги задържаше на ръба на клепачите. Учтивост, едновременно вродена и втълпена, функционираща по-уверено и от рефлекс, я накара даже да отрони и едно „Благодаря ти, синко“.
От двете малки стаи отопляваше само вътрешната. Когато влязоха, старицата отново се отпусна на табуретката, а Антал започна да си грее ръцете на печката. Не говореха, но и мълчейки се разбираха прекрасно. „Трябва да съм силна – изрече мислено старицата, – много го обичах.“ „Съвземи се, имаме време – отвърна ѝ наум Антал. – Всъщност няма никакъв смисъл да отиваш, защото на онова място вече няма никой. Онзи, който е там, от зори вече не е човекът, когото познаваше. Аз обаче все пак ще те заведа, защото и над него имаш права, над този никой.“
Когато най-после тръгнаха, старицата провеси на ръката си пазарската чанта. Винаги ходеше в клиниката с чанта, в нея носеше на Винце всичко, което той пожелаеше или което тя сметнеше за добре: носни кърпи, бишкоти, лимони. И сега през дупчиците на мрежичката проблеснаха жълтите овали. „Прави магии – помисли си лекарят. – Прави магии с три жалки лимона. Смята, че ако покаже на тленността, че не се страхува от нея, ще стресне смъртта. Смята, че ако занесе лимони на татко, ще го завари жив.“
През нощта бе паднала слана, стълбите бяха хлъзгави, старицата не беше ги ръсила от вечерта. Антал я хвана под ръка, така слязоха. Вратата на навеса за дърва беше отворена, на прага имаше кална снежна пряспа, зад нея, като иззад броня, надзърташе Капитан. Чуваше се как се мъчи със сламата, отново беше разбутал гнездото си. Старицата не поглеждаше към навеса, ръката ѝ внезапно се вдърви, дишането ѝ се учести. „И тя забеляза Капитан – помисли си лекарят, – прави се, че не го вижда. Капитан е черен. Сега не бива да вижда черно, само бяло.“